— Мами?
— Ммм.
Лайла се надигна и погледна майка си. В косата й вече имаше сиви кичури. Изненада се колко много е отслабнала, тя, която цял живот е била закръглена. Страните й изглеждаха бледи и изпити. Ризата висеше на раменете й, а яката й зееше на изтънялата шия. Няколко пъти беше виждала халката й да се изхлузва от пръста.
— Исках да те питам нещо.
— Какво?
— Ти нали няма да… — започна Лайла.
— Беше споделила с Хасина опасенията си и по нейно предложение двете изпразниха шишето с аспирин в канала и скриха кухненските ножове и острите шишове за кебап под дивана. Хасина беше намерила въже на двора, което веднага изхвърлиха. А когато баби не можа да си намери ножчетата за бръснене, Лайла трябваше да му признае за страховете си. Той приседна на края на дивана с ръце между коленете. Тя очакваше от него да я успокои, но получи само объркан поглед от хлътналите му очи.
— Ти нали няма… Мами, притеснявам се, че…
— Помислих си го в нощта, когато разбрахме — каза мами. — Няма да те лъжа, че и след това ми е минавало през ума. Но не, не се притеснявай, Лайла. Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам да дочакам деня, когато руснаците ще си тръгнат опозорени, а муджахидините ще влязат победоносно в Кабул. Искам да съм жива, когато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят през моите очи.
Скоро мами заспа и остави у Лайла две борещи се чувства — успокоението, че майка й иска да живее, и болката, че не тя е причината за това. Никога нямаше да остави такава следа в сърцето на мами, каквато бяха оставили братята й, защото то беше като белезникав крайбрежен пясък, от който неспирно връхлитащите вълни на печал щяха да отмият стъпките на Лайла.
21
Шофьорът на таксито отби, за да пропусне още една дълга колона съветски джипове и бронетранспортьори. Тарик се приведе над скута му и изкрещя:
— Пожалуйста! Пижалуйста!
Един джип наду клаксон, а Тарик свирна в отговор с грейнали очи, размаха радостно ръце и завика:
— Чудесни пушки! Страхотни джипове! Страхотна армия! Много жалко, че търпите загуба от банда селяни, въоръжени с прашки.
Колоната отмина и шофьорът се върна на шосето.
— Колко още остава? — попита Лайла.
— Най-много час — отвърна шофьорът. — Освен, ако не попаднем на още колони и контролни пунктове.
Отиваха на еднодневно пътешествие — Лайла, баби и Тарик. Хасина също искаше да дойде с тях, но баща й не я пусна. Пътешествието беше идея на баби. Макар трудно да можеше да си го позволи с неговата заплата, беше наел шофьор за целия ден. Не искаше да разкрие на Лайла къде отиват и каза само, че с това допринася за нейното образование.
Пътуваха от пет сутринта. През прозореца на Лайла пейзажът се сменяше от заснежени планински върхове в пустини, сетне в каньони и прегорели от слънцето голи скали. Минаха покрай кирпичени къщи със сламени покриви и осеяни с житни снопи ниви. Лайла видя накацалите тук-там из прашните полета черни палатки на номадите кучи. Често се мяркаха корпусите на изгорели съветски танкове и свалени хеликоптери. Това, помисли си тя, е Афганистан на Ахмад и Нур. В края на краищата войната се водеше тук, в провинциите. Не в Кабул. В Кабул цареше мир. И ако не бяха случайните стрелби, ако не бяха пушещите по тротоарите съветски войници и техните джипове, които постоянно минаваха с трясък по улиците, войната можеше да е и някакъв слух.
Вече беше късен следобед и след като минаха през още два контролни пункта, навлязоха в една долина. Баби накара Лайла да се наведе към прозореца от неговата страна и посочи древните, обжарени от слънцето червени стени в далечината.
— Нарича се Шахр-е Зохак, Червения град. Някога е бил крепост. Построен е преди деветстотин години, за да брани долината от нашественици. Внукът на Чингиз хан я атакувал през тринайсети век, но бил убит. После самият Чингиз хан я унищожил.
— Това, млади приятели, е историята на нашата страна: нашественик след нашественик — каза шофьорът и изтръска пепелта от цигарата си през прозореца. — Македонци. Сасаниди. Араби. Монголи. Сега руснаците. Но ние сме като стените на онази крепост ей там. Толкова сме очукани, че не сме за гледане, но все още ни има. Не е ли така?
— Така е — каза баби.
Половин час по-късно шофьорът спря.
— Хайде, идете и вижте — каза баби и когато Лайла и Тарик слязоха от колата, той ги посочи: — Ето ги там. Погледнете.
Тарик ахна. Лайла също. И тогава разбра, че може да живее и сто години и никога повече да не види нещо толкова колосално.
Двете статуи на Буда бяха огромни и се извисяваха много по-величествено, отколкото си бе представяла, гледайки ги на снимки. Изсечени в обезцветена от слънцето стръмна скала, те гледаха надолу към тях, както, помисли си тя, преди около двеста години са гледали керваните, пресичащи долината по Пътя на коприната. От двете им страни по протежение на надвисналия перваз скалата бе надупчена от безброй пещери.