— Чувствам се толкова малък — рече Тарик.
— Искате ли да се покатерите? — попита баби.
— Над статуите ли? — попита Лайла. — Може ли?
Баби се засмя и протегна ръка.
— Хайде.
Изкачването беше трудно за Тарик, който трябваше да се държи и за двамата, докато те напредваха сантиметър по сантиметър по витата тясна и слабо осветена стълба. Пътьом видяха сенчести пещери и прорязващи скалата тунели.
— Гледайте си в краката — каза баби и гласът му отекна гръмко. — Скалата е ронлива и хлъзгава.
На места от стълбата се откриваше изглед към нишите със статуите.
— Не надничайте надолу, деца. Гледайте само пред себе си.
Докато се изкачваха, баби им разказа, че някога Бамиян бил процъфтяващ будистки център, докато през девети век не бил завладян от арабите. Скалите от пясъчник приютявали будистки монаси, които издълбавали дупки в тях и ги превръщали в своя обител и в светилища за уморените от пътя поклонници. Монасите, каза баби, изрисували красиви фрески по стените и таваните на пещерите.
— По едно време пет хиляди монаси живеели като отшелници в тези пещери.
Когато се изкачиха най-горе, Тарик вече едва си поемаше дъх. Баби също дишаше тежко. Но очите му сияеха от възбуда.
— Ето ни на върха — каза той и избърса лицето си с носна кърпа. — Тук има площадка, от която можем да погледнем надолу.
Извървяха бавно и предпазливо разстоянието до надвисналата скала и застанали плътно от двете страни на баби, погледнаха надолу към долината.
— Вижте, вижте! — извика Лайла. Баби се засмя.
Бамиянската долина бе покрита с килим от тучни ниви. Баби обясни, че това са зелена зимна пшеница, люцерна и картофи. Нивите бяха обрамчени с тополи и пресечени от потоци и напоителни канали. По бреговете бяха наклякали дребни фигурки: жени, които перяха. Баби им посочи оризищата и ечемичните ниви по склоновете. Беше есен и Лайла съзря по плоските покриви на кирпичените къщи хора в светли дълги ризи, които разстилаха реколтата да съхне. Покрай шосето, пресичащо града, се извисяваха тополи. От двете му страни имаше магазинчета, чайни и улични бръснари. Зад града и реката сивееха голи хълмове, а отвъд тях и отвъд всичко друго в Афганистан искряха снежните върхове на Хиндукуш.
Отгоре се беше ширнала ясна синева без нито едно петънце.
— Колко е тихо — промълви Лайла. Виждаше миниатюрни овце и коне, но не чуваше блеенето или пръхтенето.
— Това си спомням винаги от тук — каза баби. — Тишината. Покоя. Исках да ги усетите и вие. Но и да видите наследството на своята страна, деца, да разберете за богатото й минало. Аз мога да ви предам някои уроци. Други ще разберете от книгите. Но има неща, които, как да кажа, трябва просто да видите и почувствате.
— Гледайте — извика Тарик. Един ястреб кръжеше над селото.
— Някога довеждал ли си мами тук? — попита Лайла.
— О, много пъти. Преди да се родят момчетата. Навремето твоята майка много обичаше приключенията и беше… толкова жизнена. Беше най-лъчезарният и щастлив човек, когото бях срещал. — Баби се усмихна при спомена. — А и този неин смях… Кълна се, че тъкмо заради смеха й се ожених за нея, Лайла. Беше обезоръжаващ, неустоим.
Вълна на нежност обля Лайла. Отсега нататък винаги щеше да си спомня баби така — разказва за някогашната мами, облегнал лакти на скалата, подпрял с длани брадичката си и присвил очи срещу слънцето, а вятърът роши косата му.
— Ще ида да надникна в някои от тези пещери — рече Тарик.
— Много внимавай! — каза баби.
— Ще внимавам, кака джан — отекна в отговор гласът на Тарик.
Лайла видя в далечината трима мъже да разговарят до завързана за една ограда крава. Около тях дърветата бяха започнали да пъстреят в охра, оранжево и яркочервено.
— И на мен ми липсват момчетата — рече баби. Очите му се насълзиха, а брадичката му затрепери. — Аз не бива… Майка ти е крайна и в радостта, и в скръбта. И не може да го прикрива. Никога не е могла. А аз, струва ми се, съм различен. Склонен съм да… Но и аз съм съсипан от смъртта на момчетата. И на мен ми липсват. Не минава ден без… Много е тежко, Лайла. Непоносимо тежко. — Той притисна с показалец и палец вътрешните крайчета на очите си и когато направи опит да продължи, гласът му изневери. Баби затвори уста и изчака. Пое си дълбоко дъх и рече: — Но се радвам, че имам теб. Всеки ден благодаря на Бог за това. Всеки ден. От време на време, когато майка ти изпадне в криза, си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.