Лайла се приближи до него и притисна буза към гърдите му. Баби сякаш леко се сепна — за разлика от мами той рядко изразяваше физически обичта си. Целуна я леко по главата и я прегърна несръчно. Двамата останаха известно време така, загледани в долината.
— Колкото и да обичам тази страна, мисля някой ден да я напуснем — каза баби.
— Къде ще идем?
— Където и да е. Стига да е лесно да забравим всичко това. Първо, да речем, в Пакистан. За година-две може би. Докато си уредим документите.
— А после?
— А после… Ами светът е широк. Може би в Америка. Някъде близо до морето. В Калифорния например.
Баби каза, че американците били щедри хора. Щели да им помогнат за известно време с пари и храна, докато си стъпят на краката.
— Ще си намеря работа и след няколко години, като поспестим пари, ще отворим афганистански ресторант. Нищо претенциозно, нали разбираш, скромно местенце с няколко маси, с килими. Може да закачим няколко снимки на Кабул. Ще покажем на американците вкуса на афганистанската кухня. А и майка ти така готви, че те ще се редят на опашка чак до края на улицата. А ти, ти, разбира се, ще продължиш да учиш. Знаеш какво мисля по този въпрос. Най-важното ще бъде да получиш добро образование — първо гимназия, после университет. Но в свободното си време, ако желаеш, можеш да помагаш, да приемаш поръчките, да пълниш каните с вода и други такива неща.
Баби каза, че биха могли да устройват празненства в ресторанта — рождени дни, годежи, новогодишни тържества. Той щял да се превърне в място за срещи на други афганистанци, които подобно на тях са избягали от войната. А късно вечер, след като всички посетители си отидели и изчистели ресторанта, тримата щели да сядат сред празните маси да пият чай, уморени, но благодарни за щастливата си съдба.
Баби свърши и се умълча. И двамата притихнаха. Знаеха, че мами няма да тръгне за никъде. Докато Ахмад и Нур бяха живи, и дума не можеше да става тя да напусне Афганистан. А сега, когато и двамата бяха шахиди, изселването щеше да й се стори още по-страшно оскърбление и предателство, незачитане на жертвата, която синовете й бяха направили.
„Как можеш да си го помислиш — чуваше я да казва Лайла. — Нима смъртта им не значи нищо за теб, братовчеде? Единствената ми утеха е да знам, че стъпвам по земята, попила кръвта им. Не! За нищо на света!“
А Лайла беше наясно, че баби никога нямаше да тръгне без нея, макар мами да му беше толкова съпруга, колкото и нейна майка. Заради нея той щеше да изтръска от себе си този свой блян, както изтръскваше полепналото по дрехите му брашно след работа. Така че те щяха да останат тук. Да останат, докато войната свърши.
Лайла помнеше как веднъж мами каза на баби, че се е омъжила за непостоянен, изменчив човек. Мами не разбираше. Не разбираше, че ако погледне в огледалото, ще види единственото постоянно и неизменно нещо в неговия живот.
По-късно, след като изядоха обяда си от варени яйца, картофи и хляб, Тарик задряма под едно дърво на брега на бълбукащ поток. Спеше, сгънал прилежно палтото си за възглавница и кръстосал ръце на гърдите си. Шофьорът отиде в селото да си купи бадеми. Баби седна с книга до дебелия дънер на една акация. Лайла знаеше тази книга — беше й я чел. В нея се разказваше за стар рибар на име Сантяго, който уловил огромна риба. Но докато докара лодката си до брега, от рибата, за която бил мечтал цял живот, не останало нищо — акулите я били разкъсали на парчета.
Лайла седна край потока и потопи крака във водата. Над главата й свиреха комари и прелитаха птици. Наблизо избръмча водно конче. Лайла наблюдаваше как, докато скачаше от една тревица на друга, крилете му улавят отблясъците на слънцето и стават пурпурни, после зелени, оранжеви. На другия бряг на потока група местни хазарски момчета събираха изсъхнали кравешки фъшкии в преметнати на гърба им торби от грубо зебло. Някъде изрева магаре. Забоботи двигател. Лайла пак се сети за мечтата на баби. Някъде близо до морето.
Имаше нещо, което не му каза там горе, над Буда — че една важна причина се радва, задето не могат да отидат къде. Да, щяха да й липсват Гити и нейното изпито селско лице, щеше да й липсва и Хасина с лукавия си мях и дръзките пакости. Но най-вече си мислеше за задушаващата мъка на онези четири седмици без Тарик, докато той беше в Газни. Спомняше си прекалено добре как течеше времето без него, как самата тя се тътреше с чувство на безпомощност и безтегловност. Как би могла да живее с постоянното му отсъствие? Може да беше неразумно да иска толкова силно да е близо до някого в една страна, където куршумите бяха направили на решето собствените й братя. Но само като спомни как Тарик връхлетя върху Хадим с дървения си крак в ръка, реши, че няма нищо по-разумно на света.