Шест месеца по-късно, през април 1988 година, баби се върна вкъщи с голяма новина.
— Подписали са договор! — извика той. — В Женева, официален договор! Изтеглят се. След девет месеца в Афганистан няма да има руснаци.
Седнала на леглото си, мами сви рамене и каза:
— Но комунистическият режим остава. Наджибула е съветска марионетка. Не отива никъде, нали? Не, войната ще продължи. Това не е краят.
— Наджибула няма да е вечен — рече баби.
— Те си тръгват, мами! Наистина си тръгват!
— Вие двамата празнувайте, щом искате. Но аз няма да си отдъхна, докато не видя парада на победата на муджахидините тук, в Кабул.
И тя пак легна и придърпа одеялото към брадичката си.
22
Януари 1989 г.
Един студен и облачен ден през януари 1989 година, три месеца преди Лайла да навърши единайсет, тя, родителите й и Хасина отидоха да гледат как последните съветски войски се изтеглят от града. От двете страни на главната улица пред Военния клуб се бяха струпали зяпачи. Стояха в разкаляния сняг и гледаха колоната от танкове, бронетранспортьори и джипове, а снежинките танцуваха пред запалените фарове. Чуваха се подвиквания и подигравки. Афганистански войници пазеха хората да не слизат на платното и от време на време стреляха предупредително във въздуха.
Мами държеше високо над главата си снимка на Ахмад и Нур. Беше онази, на която двамата седяха опрели гръб в гръб под крушата на двора. Имаше и други майки като нея със снимки на своите шахиди — съпрузи, синове и братя.
Някой потупа Лайла и Хасина по рамото. Беше Тарик.
— Откъде намери това нещо? — възкликна Хасина.
— Реших да дойда подходящо облечен за случая — отвърна Тарик. Беше нахлупил огромна руска кожена ушанка. — Как изглеждам?
— Смешен — захили се Лайла.
— Това е целта.
— И вашите ли са дошли тук докарани като теб?
— Не, останаха си вкъщи.
През есента чичото на Тарик от Газни почина от инфаркт, а няколко седмици по-късно и баща му прекара инфаркт, след който остана без сили и изпадаше в депресия, която не го оставяше със седмици. Лайла се зарадва, като видя Тарик такъв, какъвто си беше открай време. Седмици наред след инфаркта на баща си той ходеше унил, мрачен и намусен.
Тримата се отдалечиха крадешком от баби и мами, които стояха и гледаха съветските войници. Тарик купи от един уличен търговец три чинии боб, полят с гъсто чътпни. Изядоха го под навеса на затворен магазин за килими, а после Хасина отиде да потърси родителите си.
В автобуса на връщане Тарик и Лайла седяха зад майка й и баща й. Мами беше откъм прозореца и гледаше навън, притиснала снимката до гърдите си. На съседната седалка баби слушаше безстрастно един човек, който твърдеше, че руснаците може и да се изтеглят, но ще пращат оръжие на Наджибула.
— Той е тяхна марионетка. Можем да се обзаложим, че чрез него те ще продължат войната.
Някой наблизо се съгласи.
Мами мълвеше дълги молитви, докато не остана без дъх и доизкара последните няколко думи с пронизително писукане.
По-късно същия ден Лайла и Тарик отидоха в Синема Парк и се наложи да се примирят със съветски филм, чийто дублаж на фарси звучеше смешно, макар и не нарочно. Помощник-капитанът на един търговски кораб се влюби в дъщерята на капитана. Тя се казваше Альона. После връхлетя страховита буря, имаше светкавици, дъжд и огромни вълни, които подхвърляха кораба като черупка, но един абсурдно спокоен глас изрече в превод: „Любезни господине, бихте ли били така добър да ми хвърлите въжето?“
Тарик избухна в кикот. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо. Точно когато единият се уморяваше, другият прихваше и всичко започваше отново. Един мъж, седнал два реда пред тях, се извърна и им изшътка.
Към края имаше сватбена сцена. Капитанът беше омекнал и разреши на Альона да се ожени за своя любим. Младоженците се усмихваха един на друг. И всички пиеха водка.
— Никога няма да се оженя — прошепна Тарик.
— И аз — рече Лайла, макар и след миг на напрегнато колебание. Разтревожи се да не би гласът й да е издал разочарованието й от думите му. С разтуптяно сърце тя добави по-категорично: — Никога.
— Сватбите са глупави.
— Пък и цялата тази суетня.
— И толкова много похарчени пари.
— За какво?
— За дрехи, дето повече никога няма да облечеш.
— Ха!
— Ако някога се оженя — каза Тарик, — трябва да има място за трима по време на сватбата. За мен, за булката и за човека, който е опрял пистолет в главата ми.