Беше мършав прегърбен старец с беззъба усмивка и дълга до кръста бяла брада. Обикновено идваше сам, но понякога водеше рижавия си син Хамза, няколко години по-голям от Мариам. Когато молла Файзула влезеше в колибата, Мариам му целуваше ръка — сякаш целуваше снопче вейки, покрити с тънка кожа, а той я целуваше по челото и започваха урока. После двамата сядаха пред колибата, ядяха кедрови ядки, пиеха зелен чай и гледаха как славеите прелитат от дърво на дърво. Понякога тръгваха на разходка по нападалите червени листа покрай потока и нагоре към хълмовете. Молла Файзула премяташе зърната на броеницата си и й разказваше с треперещия си глас за всичко, което беше видял в младостта си, като например за двуглавата змия, която намерил в Иран, на моста с трийсет и трите арки в Исфахан, или за динята, която веднъж разрязал пред Синята джамия в Мазар-и Шариф и открил, че от едната страна на семките пише „Аллах“, а от другата — „Акбар“.
Молла Файзула призна на Мариам, че понякога не разбира смисъла на думите в Корана. Но каза, че обича омайното звучене на арабските думи в мига, когато се изтъркулват от езика. Призна, че му носят утеха, успокояват душата му.
— Те ще носят утеха и на теб, Мариам — каза той. — Можеш да ги повикаш, когато имаш нужда, и те няма да те разочароват. Божиите слова никога няма да те подведат, момичето ми.
Молла Файзула умееше да разказва, но и да слуша. Когато Мариам му заговореше, той целият беше слух. Кимаше бавно и се усмихваше с благодарност, сякаш са го удостоили с чест, за която е мечтал. На Мариам й беше лесно да му разказва истории, които не смееше да сподели с нана.
Един ден, докато се разхождаха, Мариам му призна, че иска да й позволят да ходи на училище.
— На истинско училище, ахунд сахиб, в класна стая. Ще ми се да се уча като другите деца на баща ми.
Молла Файзула се закова на място.
Седмица преди това Биби джо беше донесла новината, че дъщерите на Джалил, Сайде и Нахид, ще учат в девическото училище „Мехри“ в Херат. Оттогава в главата на Мариам бушуваха мисли за класни стаи и учители, за тетрадки с редове, за колони от цифри, за писалки, които оставят мастилени следи по пръстите. Виждаше се в класна стая с други момичета на нейната възраст. Мариам копнееше да чертае с линийка в тетрадката си.
— Това ли искаш? — рече молла Файзула. Гледаше я с добродушните си сълзящи очи, сплел пръсти зад приведения си гръб, а сянката на тюрбана му лежеше върху едно осеяно с лютиче място.
— Да.
— И искаш от мен да помоля майка ти да те пусне?
Мариам се усмихна. Мислеше, че освен Джалил няма друг човек на света, който да я разбира по-добре от стария й учител.
— Какво да правя тогава? Бог със своята мъдрост е дал на всеки от нас слабости и най-голямата от многото мои е, че съм безсилен да ти отказвам, Мариам джо — рече той и я потупа по бузата с изкривени от артрит пръсти.
По-късно, когато молла Файзула отвори дума за това пред нана, тя изпусна ножа, с който режеше лук, и попита:
— За какво?
— Ако момичето иска да учи, пусни я, мила. Нека се образова.
— Да учи? Какво да научи, молла сахиб? Какво има за научаване там? — извика нана и стрелна с очи Мариам.
— Мариам заби поглед в ръцете си.
— Какъв смисъл има да учи момиче като теб? Все едно да лъскаш плювалник. Няма да научиш нищо ценно в тези училища. Има само един-единствен майсторлък, от който жена като теб и мен се нуждае в живота, а те не го преподават в училище. Погледни ме.
— Не бива да й говориш така, дете мое — каза молла Файзула.
— Погледни ме!
Мариам се подчини.
— Само един майсторлък. И той е тахамул. Да търпиш.
— Какво да търпя, нана!
— О, не се кахъри за това — отвърна нана. — Ще има какво.
И тя заразказва как жените на Джалил й викали грозна, проста дъщеря на каменоделец. Как я карали да пере вън, на студа, докато престанела да си усеща лицето, а пръстите на ръцете й посинявали.
— Такава е участта ни, Мариам, на жените като нас. Това е всичко, което имаме. Разбираш ли? Да не говорим, че ще ти се смеят в училище. Бъди сигурна, че ще ти викат харами. Ще говорят най-ужасни неща за теб. Няма да мога да го понеса.
Мариам кимна.
— И повече никакви приказки за училище. Ти си всичко, което имам. Няма да те дам на тях. Погледни ме. Повече нито дума за това.