Мина известно време.
Мариам се върна в колибата. Този път заобиколи по западния край на сечището, за да не минава покрай майка си. Погледна часовника. Наближаваше един часът.
Той е зает човек, помисли си тя. Изникнало е нещо непредвидено.
Върна се при потока и почака още известно време. Над главата й закръжиха косове, после се гмурнаха някъде в тревата. Дълго наблюдава една гъсеница, която напредваше бавно, но упорито по стеблото на магарешки трън. Чака, докато краката й не изтръпнаха. Този път не се върна в колибата. Нави шалварите си до коленете, прекоси потока и за пръв път в живота си се отправи към Херат.
Нана не беше права и за Херат. Никой не я сочеше с пръст. Никой не й се присмиваше. Мариам вървеше по шумни, многолюдни улици с кипариси от двете страни, сред несекващ поток от пешеходци, велосипедисти и теглени от мулета каруци, но никой не я замери с камък. Никой не я нарече харами. Дори не я поглеждаха. За свое удивление тя неочаквано се оказа обикновено същество.
Постоя известно време край един овален фонтан в центъра на голям парк, откъдето тръгваха посипани с камъчета пътеки. Погали с възхита красивите мраморни коне около фонтана и втренчи във водата блеснали очи. После погледа тайничко група момчета, които пускаха хартиени корабчета. Хората се разхождаха по пътеките, седяха на пейките и пиеха чай.
Навсякъде имаше цветя — лалета, лилии, петунии с окъпани от слънчева светлина листенца.
Мариам не можеше да повярва, че е тук. Сърцето й щеше да се пръсне от възбуда. Искаше й се молла Файзула да може да я зърне отнякъде. Колко безстрашна щеше да му се стори тя. Колко храбра! Жадуваше час по-скоро да се потопи в новия живот, който я очакваше в този град, живот с баща, със сестри и братя, живот, в който щеше да обича и да бъде обичана, без уречени броени часове, без срам.
Въодушевена, Мариам тръгна обратно към широката улица до парка. Мина покрай възрастни продавачи със загрубели лица, седнали в сянката на чинарите. Те я гледаха безстрастно иззад пирамиди от череши и планини от грозде. Боси момчета тичаха след колите и автобусите и размахваха чанти с дюли. Мариам застана на един ъгъл и се загледа в минувачите, неспособна да проумее как могат да са толкова безразлични към чудесата край тях.
След малко се престраши да попита един възрастен каруцар дали знае къде живее Джалил, собственикът на киното. Човекът имаше бузесто лице, на което пъстрееше чапан с цветовете на дъгата.
— Не си от Херат, нали? — отбеляза дружелюбно той. — Всеки знае къде живее Джалил хан.
— Можете ли да ми покажете?
Той разви обвивката на един карамелен бонбон и попита:
— Сама ли си?
— Да.
— Качвай се, ще те откарам.
— Не мога да си платя. Нямам никакви пари.
Подаде й бонбона и каза, че от два часа не е имал клиент и че вече иска да се прибира. Тъй и тъй минавал покрай дома на Джалил.
Мариам седна до него. Двамата потеглиха мълчаливо.
Пътьом тя видя сергии за подправки и малки магазинчета, откъдето хората купуваха портокали и круши, книги, шалове и дори соколи. Деца играеха на топчета сред очертани в прахоляка кръгове. Пред чайните, върху покрити с килими дървени скари мъже пиеха чай и пушеха наргилета.
Старият каруцар зави по широка улица, опасана с иглолистни дървета, и някъде по средата спря коня.
— Я виж, май имаш късмет, дохтар джо. Това там е неговата кола.
Мариам скочи от каруцата. Човекът се усмихна и продължи по пътя си.
Никога досега не беше докосвала автомобил. Прокара пръсти по капака на колата на Джалил — черна, лъскава, с блестящи джанти, в които Мариам видя разплесканото си отражение. Седалките бяха от бяла кожа. Зад кормилото имаше кръгли стъклени кръгчета със стрелки.
За момент чу гласа на нана, който й се подиграваше и поливаше с леден душ жарките й надежди. С подкосени крака приближи портата на къщата и сложи ръце на зида. Беше толкова висок и непристъпен. Трябваше да изпъне шия, за да види върховете на кипарисите, надничащи отвътре. Те се поклащаха от лекия вятър и й се стори, че й кимат за добре дошла. Мариам се мъчеше да устои на вълните от ужас, които я обливаха.
Едно босо момиче отвори портата. Имаше татуировка под долната устна.
— Дошла съм при Джалил хан. Аз съм Мариам, неговата дъщеря.
По лицето на момичето премина сянка на объркване. После за миг като че я позна. На устата й се появи лека усмивка, издаваща любопитство и нетърпение.