Музиката стана по-силна и Райлин вдигна ръце във въздуха, присъедини се към оглушителния, безспирен писък. Усещаше как комуналното завладява тялото й. Светът се свърза с музиката, всичко — и блясъкът на светлините над тях, и дишането й, и ударите на сърцето й, на сърцата на абсолютно всички — бе съвършено свързано с настойчивите пулсации на басите.
„Не ти ли е страшно кеф?“, изрече с устни Лъкс или поне така изглеждаше, макар Райлин да не беше сигурна. Вече губеше нишката на мислите си. Криса и есемесът й нямаха значение, работата и скапаният й шеф също нямаха значение. Нищо нямаше значение, освен този момент. Почувства се непобедима, неуязвима, сякаш винаги щеше да бъде в това състояние: млада, във вихъра на танца, заредена с енергия и жива.
Светлини. Някой й подаде плоска с нещо силно. Тя отпи, без да усети вкуса. Някой докосна устните й — Хиръл, помисли си тя и привлече приканващо ръката му. След това видя Хиръл няколко редици по-напред да скача и да замахва с юмрук към небето заедно с Андре. Извъртя се и лицето на Ви изникна от мрака. Той държеше нов златен пач, извил приканващо вежди. Райлин поклати глава. Дори не беше сигурна, че ще му плати за вече взетия.
Ви обаче обели задната част.
— Безплатно — прошепна, сякаш прочел мислите й. Да не би пък да го беше казала на глас? Той посегна и приглади косата й настрани от врата. — Малка тайна. Колкото по-близо е до ума, толкова по-бързо действа.
Райлин, замаяна, затвори очи, когато я заля втората вълна наркотик. Беше остра като нож, нервите й се опънаха до скъсване. Тя танцуваше и същевременно се носеше, когато усети вибрация в предния си джоб. Не обърна никакво внимание и продължи да подскача, но ето, че усети вибрацията отново и тя я върна с болезнена настойчивост към неподатливото й на контрол тяло. С неуверени пръсти успя да сграбчи таблета си.
— Ало? — обади се и си пое неравномерно въздух, този път без да следва ритъма на музиката.
— Райлин Майърс?
— Кой, мама… Кой се обажда? — Нищо не чуваше. Тълпата я подмяташе ту наляво, ту надясно.
Последва мълчание, сякаш натрапникът не можа да повярва на ушите си.
— Корд Андъртън — представи се най-сетне той и Райлин примига, обзета от шок. Майка й работеше като чистачка при семейство Андъртън, преди да се разболее. Замаяната Райлин усети, че гласът звучи познато, тъй като няколко пъти се беше качвала горе. Защо, по дяволите, й звънеше Корд Андъртън?
— Можеш ли да дойдеш да побачкаш на партито ми?
— Не съм… какви ги приказваш? — опита се тя да надвика музиката, но гласът й прозвуча като грак.
— Пуснах ти есемес. Тази вечер съм спретнал едно парти. — Гласът му звучеше бързо, нетърпеливо. — Трябва ми човек, който да поддържа чисто, да помага на кетъринг фирмата, да поеме нещата, които вършеше майка ти. — Райлин трепна, когато спомена майка й, но той, разбира се, не я видя. — Помощницата ни се чупи в последната минута, но след това се сетих за теб и те потърсих. Искаш ли да поемеш работата, или не?
Райлин забърса потта от челото си. Корд Андъртън за кой се мислеше, да я вика на работа ни повече, ни по-малко в събота вечер? Отвори уста и понечи да му каже да си завре тъпата богаташка работа право в…
— Забравих — добави той, — плащам двеста наноса.
Райлин преглътна думите. Двеста нанодолара само за една вечер, в която да преглътне пияните богати хлапета?
— Кога искаш да съм на работа?
— А, преди половин час.
— Тръгвам — заяви тя, въпреки че помещението продължаваше да се върти пред очите й. — Само че…
— Супер. — Корд затвори и се чу тихо звънване.
С огромно усилие Райлин свали лепенката от ръката си, след това се намръщи и дръпна и другата от врата си. Погледна останалите — Хиръл танцуваше и не забелязваше нищо около себе си; Лъкс беше увиснала на врата на някакъв непознат, завряла език в гърлото му; Индиго седеше на раменете на Андре. Обърна се, готова да си тръгне. Ви все още я наблюдаваше, но Райлин така и не се сбогува. Просто излезе в лепкавата нощна горещина и пусна небрежно използваните лепенки на земята.
ЕРИС
Ерис Дод-Радсън се зарови по-дълбоко под пухкавата копринена възглавница, бясна на звъненето, което ставаше все по-настойчиво в ушите й.
— Още пет минутки — измърмори тя. Звъненето не спря. — Казах, че искам да си доспя! — сопна се тя, но едва сега разбра, че това не е алармата. Беше рингтонът на Ейвъри: беше го надула максимално, за да я буди дори когато спи. — Приеми обаждане — продължи да мърмори тя.