Семейство Фулър бяха посветили години и огромни суми, докато я заченат. Ейвъри не беше сигурна колко точно е струвало да я направят, макар да предполагаше, че стойността й е много малко по-ниска от тази на апартамента. Родителите й, и двамата средни на ръст, обикновени на вид, с редки кестеняви коси, бяха взели самолета до прочут учен в Швейцария, който да се порови в генетичния им материал. И някъде сред милионите комбинации на средната им ДНК бяха открили единствената възможност, довела до нея.
Понякога Ейвъри се питаше каква ли щеше да бъде, ако родителите й я бяха заченали по естествен начин или просто бяха проверили за болести, както правеха повечето хора от високите етажи. Дали нямаше да наследи тесните раменца на майка си и големите зъби на баща си? Не че имаше значение. Пиърсън и Елизабет Фулър бяха платили тъкмо за тази дъщеря с медено-руса коса, дълги крака и големи сини очи, която притежаваше интелигентността на баща си и бързия ум на майка си. Атлас винаги се шегуваше, че инатът е единственият й недостатък.
На Ейвъри й се искаше това да е единственото, което не е наред с нея.
Тръсна коса и я зави на хлабав кок, след това излезе решително от стаята си. В кухнята отвори вратата на килера и протегна ръка към скритата ръчка на механичния панел. Беше го открила преди години, докато с Атлас си играеха на криеница. Съмняваше се, че родителите й знаят за него — те двамата дори не влизаха тук.
Изтласка панела навътре и в тесния килер се спусна стълба. Тя хвана с две ръце полите на копринената си рокля в цвят слонова кост и се заизкачва, като инстинктивно започна да брои стъпалата на италиански: uno, due, tre[1]. Запита се дали тази година Атлас е бил в Италия и дали изобщо е ходил в Европа.
На последното стъпало посегна към тайната врата, отвори я и излезе нетърпеливо в бруления от вятъра мрак.
През оглушителния вой на вятъра долови бумтенето на различни машини на покрива около нея, сгушени под непромокаемите си кутии или фотоволтаични панели. Босите й крака измръзнаха на металната платформа. От всички ъгли стърчаха железни подпори и образуваха над главата й прословутата Игла на Кулата.
Нощта беше ясна, нямаше облаци, които да навлажнят миглите й или да обсипят кожата й с капчици роса. Звездите блестяха като счупени късчета стъкло на фона на ширналото се нощно небе. Ако някой разбереше, че се е качила тук, щяха да я накажат до края на живота й. Бе забранено да се излиза над сто и петдесетия етаж — всички тераси над това ниво бяха защитени от силните ветрове от тежки прозорци от полиетиленово стъкло.
Ейвъри се запита дали някой друг, освен нея някога е стъпвал тук. От едната страна на покрива имаше обезопасителен парапет, в случай че се качат работници, но доколкото тя знаеше, никой не бе идвал тук.
Така и не бе казала на Атлас. Това бе една от двете тайни, които не бе споделила с него. Ако научеше, той щеше да се погрижи тя никога да не излиза повече тук, а Ейвъри не можеше да понесе мисълта да се откаже от това удоволствие. Обичаше това място, обичаше вятърът да брули лицето й и да роши косата й, да насълзява очите й, да вие толкова силно, че да заглушава всичките й диви мисли.
Пристъпи по-близо до ръба и се наслади на усукването и прилошаването в стомаха, докато гледаше надолу към града, покрай металните релси, които се виеха надолу като флуоресцентни змии. Хоризонтът й се стори недостижимо далечен. Виждаше светлините на Ню Джърси на запад чак до улиците на старата част на града на юг, Бруклин на изток и оловносивите отблясъци на Атлантика.
Босите й крака бяха стъпили на най-високата сграда на света, цял един отделен свят. Колко странно, че точно в този миг под нея се намираха милиони хора, някои се хранеха, други спяха, трети сънуваха или се любеха. Ейвъри примигна и неочаквано се почувства ужасно самотна. Всички тези хора бяха непознати, до един, дори онези, които познаваше. Какво я интересуваха те… а интересуваше ли се изобщо от себе си, от каквото и да било, имаше ли изобщо нещо, което да я интересува?
Подпря лакти на парапета и потръпна. Една-единствена погрешна крачка и щеше да полети надолу. Не за пръв път се запита какво ли ще изпита, докато пада четири километра. Представи си, че ще е необичайно спокойно, ще усети чувство на безтегловност, докато стигне най-високата си скорост. Щеше да умре от сърдечен удар много преди да стигне земята. Затвори очи, наведе се напред, пръстите на краката й — ноктите й бяха лакирани в сребърно — се подадоха над ръба. В същия момент зад затворените й клепачи се появи проблясък и лещите й регистрираха входящо звънване.