— Ами да. Събота е — отвърна Райлин, без да обръща внимание на намека. Нямаше желание да говори за случилото се на същия ден преди година — деня, в който майка им почина и целият им свят се разпадна. Никога нямаше да забрави как от Закрила на детето дойдоха в къщата им още вечерта, докато момичетата се прегръщаха разплакани, за да им разкажат за системата за приемни грижи.
Райлин ги слуша известно време, а Криса зарови глава на рамото й и продължи да хлипа. Сестра й беше умна, много умна и достатъчно добра на волейбол, за да разчита на стипендия в колеж. Райлин обаче знаеше достатъчно за приемните семейства и как ще им се отрази подобна промяна. Най-вече на Криса.
Бе готова на всичко, за да запази семейството заедно, каквото и да й струваше.
На следващия ден отиде в най-близкия семеен съд и поиска официален статут на възрастна, за да започне ужасната си целодневна работа на спирка на железницата. Нима имаше друг избор? Дори сега едва връзваха двата края — Райлин току-що беше получила поредното предупреждение от наемодателя: винаги закъсняваха с наема поне с един месец. А със сметките на майка им от болницата ставаше страшно. Райлин се опитваше да ги изплати през изминалата година, но заради лихвите планината от дългове не спираше да расте. Понякога на Райлин й се струваше, че никога няма да се отърве от тях.
Засега поне животът им беше такъв и едва ли скоро щеше да се промени.
— Райлин. Моля те!
— Вече закъснявам — повтори тя и се скри в малката им преградена спалня; замисли се какво да облече и че не се налага да ходи на работа цели трийсет и шест часа; стараеше се да мисли за каквото и да било, само не и за укора в погледа на сестра си, който толкова болезнено й напомняше за майка й.
Райлин и гаджето й Хиръл изтрополиха по стълбите на изход 12 на Кулата.
— Ето ги — прошепна тя и вдигна ръка, за да заслони очи от слънцето. Приятелите им се бяха събрали на обичайното място, напечена метална пейка от другата страна на Сто двайсет и седма улица и Морнингсайд.
Вдигна очи към Хиръл.
— Сигурен ли си, че не носиш нищо? — попита отново. Не беше очарована, че Хиръл отново е започнал да продава — отначало само на приятелите им, след това на по-високо ниво, — но седмицата беше дълга, а и тя беше все още напрегната след разговора с Криса. Имаше нужда от нещо да я поободри, от релаксант или халюциноген, каквото и да е, стига да успееше да накара мислите, които непрекъснато кръжаха в ума й, да замлъкнат.
Хиръл поклати глава.
— Съжалявам. Разкарах целия инвентар тази седмица. — Погледна я. — Наред ли е всичко?
Райлин мълчеше. Хиръл посегна към ръката й и тя му позволи да я хване. Дланите му бяха загрубели от работа, под ноктите се бе набило машинно масло. Хиръл бе напуснал училище миналата година, за да стане работник и да поправя огромните асансьори в Кулата. По цял ден висеше на стотици метри във въздуха като някой паяк.
— Рай! — възкликна най-добрата й приятелка Лъкс и се втурна към нея. Косата й, подстригана на неравни кичури, беше тази седмица пепелноруса. — Успя, значи! Много се страхувах, че няма да дойдеш!
— Извинявай. Забавиха ме — извини се Райлин.
— Трябвало е да се движне малко преди концерта, а? — изсумтя Андре и направи груб жест с ръце.
Лъкс изви очи и привлече Райлин към себе си, за да я прегърне.
— Как си? Държиш ли се? — прошепна й.
— Добре съм. — Не знаеше какво друго да каже. Почувства се объркана, но благодарна, че Лъкс помни какъв ден е, и същевременно я обзе раздразнение от напомнянето. Усети, че попипва старото колие на майка си, и бързо отпусна ръка. Нали бе излязла тъкмо за да не мисли за майка си!
Поклати глава и огледа останалите от групата. Андре се беше отпуснал на пейката и въпреки жегата си беше сложил кожено яке. Хиръл бе застанал до него, загорялата му кожа блестеше на залязващото слънце. В другия край на пейката се беше отпуснала Индиго, облечена с риза, която някак си бе успяла да преобрази в рокля, и безобразно високи ботуши.
— Къде е Ви? — попита Райлин.
— Осигурява забавлението. Освен ако ти не си решила да осигуриш нещичко днес — подхвърли саркастично Индиго.
— Току-що взех — отвърна Райлин. Индиго изви очи и продължи да праща съобщения от таблета си.
Райлин вземаше доста нелегални наркотици, разбира се — всички го правеха, — но никога не си позволяваше да купува или продава. Никой не обръщаше внимание на неколцина тийнейджъри, които пушат, но законите за дилърите бяха страшни. Ако я тикнеха в затвора, Криса отиваше право в приемно семейство. Райлин не можеше да си позволи да рискува.