Корейците вярвали, че отново контролират съдбата си. Щели да си върнат своята страна.
Докато японският император четял изявлението си по радиото, от другата страна на земното кълбо, във Вашингтон, двама млади офицери от армията седели наведени над картата на "Нешънъл Джиографик Съсайъти", обмисляйки какво да правят с Корея. Никой във Вашингтон не знаел особено много за тази затънтена японска колония. Докато за следвоенната окупация на Германия и Япония се разработвали подробни планове, Корея била оставена на заден план. Японците управлявали територията в продължение на тридесет и пет години и внезапното им изтегляне щяло да доведе до опасно безвластие. Съединените щати се страхували, че Съветският съюз може да окупира Корея като репетиция на път за по-голямата награда – Япония. Въпреки съюзяването по време на Втората световна война недоверието на Вашингтон към Съветския съюз нараствало. Съветските войски вече били навлезли в Корея от север седмица преди капитулацията на Япония и изглеждали решени да продължат да напредват. Американците искали да усмирят съветската армия, като ѝ дадат временен контрол върху северната половина на Корея. Офицерите, единият от които Дийн Ръск, по-късно станал държавен секретар, искали да задържат столицата Сеул в американската част и затова търсели удобен начин да разделят полуострова. Така те теглили една черта по 38-ия Паралел на картата.
Избраната от тях граница нямала никакво отношение към Корейската история или география. Малкият палец, стърчащ встрани от Китай, който представлява Корейският полуостров, е добре очертана територия, заобиколена от Японско море на изток, Жълто море на запад и реките Ялу и Тумън, очертаващи границата с Китай. Нищо в него не подсказва, че съществува място, където полуостровът може естествено да бъде разделен на две. 1300 години преди японската окупация Корея е била обединена държава, управлявана от династията Чосон, една от най-продължителните монархии и историята на света. Преди династията Чосон управлявала династията Корьо (918-1392), а преди това три държави са се борили за надмощие на полуострова. Политическото разделение вървяло от север на юг, източната част естествено гравитирала около Япония, а западната – около Китай. Поставянето на граница между северната и южната част било изцяло чуждо творение, измислено във Вашингтон и наложено на корейците, без те да имат думата. Според слуховете държавният секретар по това време Едуард Стетиниъс питал подчинените си къде се намира Корея. Корейците били разгневени, че ги разделили също както Германия. В крайна сметка във Втората световна война те не били агресори, а жертви. По време на тези събития корейците иронично описвали собствената си ситуация като тази на "скариди сред китове", смачкани в съперничеството на великите сили.
Нито една от великите сили не била склонна да отстъпи територията си, за да позволи независимостта на Корея. Самите корейци били разделени на повече от дузина съперничещи си фракции, много от които с комунистически симпатии. Временната граница, очертана на картата, скоро се материализирала в реална форма. През 1948 г. била създадена Република Корея под ръководството на седемдесетгодишния Ли Син Ман, краен консерватор с докторска степен от университета "Принстън". Скоро след това Ким Ир Сен, боец от антияпонската съпротива, подкрепен от Москва, последвал примера му, като обявил Северна Корея за Корейска народнодемократична република. Очертаната по 38-ия паралел линия в крайна сметка се превърнала в 250 километра дълга и 4 километра широка барикада от спираловидни телени заграждения, противотанкови препятствия, укрепления, насипи, ровове, вкопани танкове и мини.
Тъй като и двете страни имали претенции да са легитимното управление на Корея, войната била неизбежна. Преди зазоряване в неделната сутрин на 25 юни 1950 г. войските на Ким Ир Сен щурмували границата със съветски танкове. Те бързо завзели Сеул и се насочили на юг, оставяйки неокупирана само малка територия около югоизточния крайбрежен град Пусан. дръзкият десант в Инчхон на четиридесетхилядна американска войска под командването на генерал Дъглас Макартър през септември същата година спрял хода на комунистическото настъпление. Освен САЩ и Южна Корея към военния конфликт се присъединили войските на още петнадесет държави в обща коалиция под флага на ООН – сред тях Великобритания, Австралия, Канада, Франция и Нидерландия. Те си възвърнали Сеул и се насочили на север към Пхенян и по-навътре в севернокорейската територия. Когато приближавали река Ялу, китайски комунистически сили влезли във войната и ги отблъснали. До подписването на примирие на 27 юни 1953 г. почти три милиона души загинали, а полуостровът тънел в развалини. Границата останала почти същата по 38-ия паралел. Дори според неясните стандарти на военното дело през двадесети век тази война се определя като безсмислена и неуспешна.