– Да напусна Северна Корея? – д-р Ким била възмутена. Никога не би си помислила подобно нещо. Разбира се, чувала слухове за хора, които избягали, но тя презирала всеки, който не е достатъчно силен, за да издържи Великия поход, и който предаде страната.
– Защо ще искам да напусна държавата? – протестирала тя.
Агентът изброил причините. Имала роднини в Китай. Бракът ѝ се разпаднал. Болницата не плащала заплати.
– Ние ви наблюдаваме! Така че недейте да се опитвате да избягате! – казал ѝ грубо мъжът, преди да си тръгне.
По-късно тя отново мислено си възстановила разговора им. Колкото повече мислела за това, толкова повече причините, изброени от агента, ѝ се стрували основателни. Той ѝ внушил идеята и тя вече не можела да се отърси от нея.
Животът ѝ в Северна Корея бил нещастен. Бившият ѝ съпруг се оженил повторно малко след развода им. Шестгодишният ѝ син живеел с неговите родители, както е обичайно в Корея след развод. По закон и традиция децата принадлежат на семейството на бащата и се записват само в неговото семейно дърво. Д-р Ким можела да посещава детето си само през някои уикенди и всеки път, когато видела колко е дребничък и кльощав, сърцето ѝ се свивало. Бившият ѝ съпруг и родителите му нямали много храна у дома.
Самата тя не се хранела много по-добре. Другите лекари допълвали доходите си, като продавали лекарства и правели операции, най-вече аборти. Д-р Ким не била обучена, а и нямала куража да прави подобни неща. Известно време успявала да скалъпи по някое ядене от подаръците на пациентите ѝ, но не след дълго и те вече нямали какво да дават.
През 1997 г. д-р Ким се отказала от педиатрията. Повече не можела да издържа погледите на гладните деца. Преориентирала се към изследователска работа, надявайки се, че така няма да има досег с умиращи хора, но липсвали условия за подобна работа. След закуска лекарите трябвало да търсят храна за вечеря, след вечеря започвали да се притесняват за следващата закуска. Тя започнала да си тръгва по-рано, за да обхожда планините за ядливи бурени. Понякога сечала дърва, които да продава. Теглото ѝ паднало под 35 кг. Гърдите ѝ се съсухрили и менструацията ѝ спряла. Отдалеч изглеждала повече като дванадесетгодишно дете, отколкото като жена на тридесет години. Първите няколко дни, през които нямала какво да яде, се чувствала толкова гладна, че би откраднала храна и от бебе. Но след няколко дни имала само странното усещане, че тялото ѝ не е нейно, че някой я повдига във въздуха и след това я спуска отново. Била изтощена. Нямала сили да става сутрин. Напуснала доброволната си работа в партийния секретариат и до началото на 1998 г. съвсем спряла да ходи на работа. Опитала да печели пари по различни начини – продавала алкохол или въглища на пазара. Не съжалявала, че изоставила медицинската си професия. В най-големия глад единственото, което искала, било просто да оцелее.
При едно от посещенията ѝ на пазара срещнала стара приятелка. Били съученички от училище, и двете доста популярни в класа си; умни момичета, които били от групата на онези "с най-голям шанс да успеят". В училище жената била отряден председател. Поговорили си любезно на общи теми, разменили си комплименти колко добре изглеждат, макар че в действителност и двете били измършавели и с жълтеникав тен. Д-р Ким попитала за семейството на съученичката. Съпругът и двегодишният ѝ син починали само през три дни един от друг, споменала тя небрежно.
Д-р Ким поднесла съболезнования.
– О, така е по-добре. По-малко гърла за хранене – отговорила тя.
Д-р Ким не можела да прецени дали приятелката ѝ е коравосърдечна или луда, но осъзнала, че ако остане още малко в Северна Корея, или и тя ще стане такава, или ще умре.
Преди да почине, баща ѝ направил списък с имената на роднините им в Китай с последните адреси, които знаел. Било нещо като предсмъртна бележка на самоубиец – той ѝ я надраскал с трепереща ръка, докато бълнувал заради самоналожения си глад. По това време д-р Ким се обидила, но не изхвърлила списъка. Изровила малката кутийка, в която го била скрила, внимателно разгънала листчето и погледнала имената.
– Те ще ти помогнат – бил казал баща ѝ.
Д-р Ким заминала за Китай сама. Не можела да си позиоли да наеме водач или да подкупи граничната полиция и трябвало да разчита само на собствения си ум и инстинкти. До март 1999 г. достатъчно хора пътували до Китай и в граничните градове можело да получиш съвети за най-добрите места за пресичане на реката. В ранната пролет ледът, сковал земята след извънредно суровата зима, тъкмо започвал да се поотпуска, но река Тумън все още била замръзнала на места. Д-р Ким отишла на място, където ѝ казали, че можеш да вървиш по леда. На всеки няколко метра хвърляла тежък камък, зa да провери дебелината му. Поне от корейската страна бил доста дебел. Тя плъзгала единия си крак, след това другия, внимателно като балерина. Преполовила пътя, когато един от камъните, които хвърлила, потънал в участък мътна вода. Въпреки това продължила и ледената вода стигнала чак до кръста ѝ. Проправяла си път с ръце, сякаш вървяла между айсберги.