Клатушкайки се, стигнала до брега. Краката ѝ били безчувствени в замръзналите панталони. Вървяла през гората, докато първите лъчи на зората не осветили покрайнините на малко селце. Не искала да сяда да почива, страхувала се да не изпадне в хипотермия, но знаела, че няма сили да върви още много. Трябвало да разчита на милосърдието на местните жители.
Д-р Ким стояла на черен път, водещ към няколко ферми. Повечето били оградени със стени с метални порти. Бутнала една. Била отключена. Отворила я и надникнала вътре. На земята видяла малка метална купа с храна. Погледнала по-внимателно – ориз, бял ориз с късчета месо в него. Д-р Ким не можела да си спомни кога за последно е виждала чист бял ориз. И какво правела тази купа с ориз на земята? Досетила се точно преди да чуе кучешки лай. Дотогава част от нея се надявала, че Китай е точно толкова бедна страна, колкото Северна Корея. Все още искала да вярва, че нейната родина е най-хубавото място на света.. Искала нещата, в които вярвала през целия си живот, да се окажат верни. Но в този момент тя не можела да отрече очевидната истина – кучетата в Китай били по-добре нахранени от лекарите в Северна Корея.
Глава 16
ПРОДАДЕНА НЕВЕСТА
Никой не се учудил, че Ок Хи напуснала Северна Корея при първата представила ѝ се възможност. Още от ученичка най-голямата дъщеря на г-жа Сонг се разграничавала от идолопоклонничеството към Ким Ир Сен, което било погълнало нацията. Веднага щом се върнела от училище, Ок Хи хвърляла червената пионерска връзка. След смъртта на Ким Ир Сен през 1994 г. дори не си направила труда да се престори, че плаче.
През годините, когато семейството ѝ оставало с все по-малко храна, тя ставала все по-гневна. Обвинявала правителството за лошото управление на икономиката и за смъртта на баща ѝ и брат ѝ. Севернокорейската телевизия непрестанно пускала песен, наречена "Маршът на другарите" ("Живеем в социалистическа страна без грижи за прехраната и облеклото. Да изпъчим гърди и да погледнем света с гордост") и излъчвала патриотични кадри на развяващи се знамена, които за Ок Хи били смехотворни.
– Без грижи? – изсумтявала тя, докато изключвала телевизора.
Но истината била, че решението на Ок Хи да напусне Северна Корея не се дължало само на желанието да избяга от Системата, но и от брака си.
От самото начало той бил бурен. Ок Хи и Йонг Су се карали за секс и за пари като много други двойки, а когато времената станали по-трудни – и за храна и политика. Йонг Су винаги печелел. Ако спорът не се развивал както той иска, просто ѝ удрял един шамар, запращайки я в другия край на стаята.
Въпреки че пиел много, Йонг Су успял да запази работата си като кондуктор и апартамента си благодарение на влиянието на неговото семейство. Службата на кондуктор била сред най-желаните в железниците. Когато бил дежурен по маршрут към границата, Йонг Су допълвал доходите си, като пренасял стоки, които продавал на китайските търговци. Плащал 5 вона за медна жица или за старо желязо на работници, които ги отмъквали от неработещите заводи, и ги препродавал за 25 вона. Отначало Ок Хи се учудила, защото в миналото съпругът ѝ си въобразявал, че е нещо като служител на партията, въпреки че му отказали членство, и обичал да изнася импровизирани лекции за злото на капитализма и на егоизма пред жена си и пред всеки друг, който би слушал. Той я наказвал с бой всеки път, когато си позволяла някоя пренебрежителна забележка по адрес на Ким Чен Ир. Но в един момент се отърсил от всички предишни скрупули.
– Всеки, който прави каквото казва партията, е глупак. Вече само парите имат значение – казал ѝ той.
Далаверата на Йонг Су със старото желязо го направила сравнително заможен човек в тези тежки времена. Връщал се от пътуванията си до границата с огромни торби ориз и шишета соев сос. Известно време имали дори запаси от царевица в апартамента си. Но всеки път, когато Ок Хи поискала да занесат малко храна на гладуващите ѝ родители и на брат ѝ, той побеснявал.