Веднага след като излязла от затвора, отново пресякла реката.
Преди да я арестуват, Ок Хи работела в завод за тухли, след това в ресторант. Доларът, който печелела на ден, ѝ се струвал цяло богатство, равнявал се на едномесечна заплата в Чхонгджин, но за Китай не било кой знае какво. Този път Ок Хи искала да намери работа, от която да изкарва повече, дори и да е по-рискована. Решила да работи за посредник като този, който я уредил с фермера. Първата ѝ задача била да се върне в Северна Корея и да потърси изоставено дете, което да отведе от другата страна на река Тумън, за да го събере с родителите му. Ок Хи приела.
Казали ѝ, че детето живее в Мусан, там, откъдето тя избягала първия път. Познавала града добре и говорела местния диалект, затова решила няколко дни да се мотае, без да привлича внимание, но сгрешила. Още на първия ден в Мусан един полицай я забелязал в тълпата.
– Хей, ти – викнал ѝ той.
След повече от две години в Китай Ок Хи била закръглена и със свеж тен. Използвала ароматизиран сапун и шампоан. Изглеждала и миришела различно от всички останали. А и носела радиотранзистор, който купила от Китай и който хващал южнокорейски станции. Полицаят конфискувал радиото (след като я накарал да му покаже честотите на южнокорейското радио и взел слушалките ѝ) и я предал на Поуибо.
Ок Хи била затворена заедно с още сто арестанти. Казали им да коленичат и да не мърдат. Пазачите минавали по редиците и удряли всеки, който помръднел, за да облекчи напрежението в коленете си. След като я ударили веднъж, Ок Хи си наложила да движи само погледа си. Изучавала другите затворници. Веднага можела да познае кои вече са били в Китай. Били с по-хубава кожа, по-добре облечени и с по-здрав вид като нея самата. Останалите били мършави, с жълтеникави лица, много от тях без обувки; най-вероятно са ги хванали, преди да успеят да прекосят реката.
Ок Хи решила, че е добър знак, че държат двете групи заедно. Единственият ѝ шанс да оцелее бил властите да не разберат, че е работила за посредник. Надявала се и че полицаят, конфискувал радиото, го е задържал за себе си и не е съобщил за него. Наказанието за бягство било различно в зависимост от социалния статус и от това с какво се е занимавал избягалият в Китай. Хора, прекосили реката, за да търсят храна, получавали по-лека присъда от онези, които са живели и работили там. Арестуваните заради брачно посредничество, търговия с DVD-та или срещи с южнокорейци, или пък за посещаване на църква в Китай можели да бъдат обвинени в "държавна измяна", което означавало екзекуция или лагер.
Накрая пазачите подредили арестуваните според града, от който били. Оказало се, че много от тях били от Чхонгджин. Полицаите нямали белезници, затова завързали затворниците по трима, омотавайки палците им с връзки за обувки. Правели го толкова стегнато, че спирали кръвообращението и палците им посинявали. Придружили затворниците до специален влак, където ги натъпкали по трима на седалка. Ок Хи видяла мъж от другата страна на пътеката, който се мъчел да извади нещо от джоба си. Бил успял да скрие запалката си. Успял да прогори връзките и тримата мъже изскочили от прозореца толкова бързо, че пазачите не могли да реагират. Жените не смеели да помръднат, освен когато някоя трябвало да отиде до тоалетната. Тогава и трите отивали заедно, завързани за палците.
Когато влакът спрял с пронизително скърцане, Ок Хи осъзнала, че се намира на гарата в Чхонгджин. Било септември 2001 г., били минали почти три години от деня, в който избягала по нощница. Сега се връщала опозорена, завързана с пулсиращ от болка палец като затворник.
"Пака, пака" – наведете се, наведете се, викали пазачите, докато затворниците слизали от влака.
Ок Хи нямала нищо против да държи главата си сведена. Ами ако съпругът ѝ или някой от колегите му я видят? Минали през чакалнята на гарата, през площада, където майка ѝ продавала бисквити, и след това под прозореца на апартамента, в който живеела. Преди тя наблюдавала тази сцена от прозореца, разглеждайки тълпата от затворници, за да открие някоя позната физиономия. Повели ги по главния път в Чхонгджин пред погледите, на любопитните зяпачи и след това по двата моста, през промишлената зона и блатистата низина – единственото място в града с оризища. Завили към морето и стигнали до комплекс, ограден с бетонни стени и бодлива тел. Мястото било известно като център за задържане "Нонгпо", построен по време на японската окупация, за да затварят корейски бойци от съпротивата. Самото му име "Нонгпо" внушавало ужас. Използвали го през 70-те и 80-те години, за да затварят работници, които симулирали болест, за да не ходят на работа. Сега бил пълен с хора, хванати в опит да избягат.