Минали осем месеца без нито дума от Ок Хи, докато един ден през юни някаква жена не почукала на вратата на г-жа Сонг, твърдейки, че носи новини от дъщеря ѝ. Г-жа Сонг се подготвила да чуе лошата вест. "Ок Хи сигурно отново е в затвора" – помислила си тя. Пак ще трябва да подкупва някого, за да я спаси. Но не, жената казала, че Ок Хи работи близо до китайската граница и ѝ е потръгнало. Искала да върне парите, които взела от майка си и да прати дрехи и подаръци за семейството, но се страхувала да не я арестуват, ако се върне в Чхонгджин. Дали г-жа Сонг щяла да се съгласи да ѝ отиде на гости?
Г-жа Сонг се поколебала. Не познавала тази жена. Не била пътувала от инцидента през 1995 г., след който семейството ѝ преминало през толкова много страдания. Не ѝ трябвали пари, бизнесът с бисквитите вървял добре. Пазарът Сонгпьон вече имал сергии за продавачите и покрив. Тя плащала наем и имала разрешително. Чувствала се като истински търговец. А и се омъжила повторно. Не било точно брак, а по-скоро уговорка с възрастен вдовец, който се нуждаел от помощ за домакинството, а мъжът бил мил и сравнително заможен. Г-жа Сонг живеела по-добре от всякога. Нямала причина да предприема рисковано пътуване до китайската граница, но все още страдала заради 500-те вона, които платила, за да измъкне Ок Хи от затвора. Непознатата уверила г-жа Сонг, че няма да е необходимо да пътува с влак – Ок Хи била уредила частен автомобил. Г-жа Сонг била впечатлена. Съгласила се.
В един горещ дъждовен юнски ден през 2002 г. тя тръгнала за Мусан. Взела само една малка чанта. Смятала да прекара нощта там и да се прибере на сутринта. Но когато пристигнали, нямало и помен от Ок Хи. Жената казала на г-жа Сонг, че дъщеря ѝ работи на границата, но не уточнила от коя страна. Сега станало ясно: Ок Хи била в Китай.
– Ще трябва да отидете в Китай, за да вземете парите и дрехите. Дъщеря ви чака там – казала жената. Запознала г-жа Сонг с мъж, когото представила като свой съпруг. – Не се тревожете. Той ще ви заведе от другата страна.
Била стигнала чак дотук. Можела ли да се върне? Взели друга кола за Херьонг – също граничен град. След това зачакали да се стъмни.
Когато пристигнали на брега, било десет часът и все още валяло. Реката се била покачила, разливайки се над бреговете си и превръщайки ги в хлъзгава кал. Г-жа Сонг не можела да различи къде свършва брегът и започва реката. Двама мъже в униформи на севернокорейски гранични полицаи се присъединили към тях. Единият я повдигнал като малко дете на гърба си, а другият го хванал за ръката, за да пазят равновесие, докато се клатушкат към целта си. Няколко пъти се препънали и за малко да паднат. Г-жа Сонг била сигурна, че ще я изпуснат и течението ще я отнесе. Като повечето севернокорейци от нейното поколение тя не можела да плува. Но преди зараждащото се в нея желание да извика "Върнете ме обратно!" да успее да излезе на повърхността, те вече излизали от водата. Единият от водачите дал на граничарите малко пари и след това отново изчезнал във водата в посока към Северна Корея. Г-жа Сонг и другият водач продължили в тъмното. През нощта изкачили някакъв хълм и призори влезли в малко китайско селце.
Хванали такси, нещо, което г-жа Сонг не била правила никога преди това. Коли, камиони, моторетки и двуколки пълзели по тесните улички, водещи към пазара. Звукът на клаксони изпълвал въздуха. Било 8 часът сутринта и магазините тъкмо отваряли. Решетките на витрините се вдигали нагоре със скърцащ звук. Продавачите в магазините пускали музика, която кънтяла от високоговорителите на входовете им. "Каква ужасна силна музика" – мислела си г-жа Сонг. Искало ѝ се да си запуши ушите. Ако това бил капитализмът, не ѝ харесвало. Бил твърде шумен. Как може Ок Хи да живее на такова отвратително място?
Водачът спрял, за да купи яйца, наденица и свински крачета за закуска. Излезли от града по черен път, който водел към няколко скупчени къщи, оформящи малко селце. Влезли в една от къщите. Водачът представил г-жа Сонг на собственика и неговата дъщеря. Били етнически корейци с китайско гражданство и говорели същия диалект като този на г-жа Сонг. Развели я наоколо. Къщата не била кой знае какво – тухлени стени, керемиден покрив, самоделна дървена ограда, която заграждала предния двор, но била пълна с всякакви електроуреди: стереоуредба, пречиствател на въздуха, цветен телевизор, хладилник. Мъжът непрекъснато отварял вратата на хладилника, вадейки отвътре най-различни неща за ядене и пиене. Бира, плодове, кимчхи. Когато сложили ѝ продуктите, които купил водачът, на масата имало повече храна, отколкото г-жа Сонг някога била виждала, освен на сватбения банкет на дъщеря ѝ. Всичко, което би могла да си пожелае, било пред нея. Всичко освен Ок Хи.