– Къде е дъщеря ми? – попитала г-жа Сонг.
Мъжът я погледнал и измърморил нещо неразбираемо. Г-жа Сонг попитала отново, този път с по-остър тон.
– Отиде да търси работа – отговорил той.
Г-жа Сонг не знаела дали да му вярва. Бил любезен, дори твърде любезен домакин. Тя веднага заподозряла, че крият нещо, но била твърде изтощена, за да настоява. Потънала в неспокоен сън. Когато се събудила и все още нямало и помен от Ок Хи, изведнъж я обзело ужасно подозрение: "Отвлечена съм!"
Г-жа Сонг не била сигурна дали да се опита да избяга. Къде ще отиде? Не знаела дори къде се намира. Водачът, който дошъл с нея, си тръгнал. Дали да се изправи лице в лице с домакина си и да го попита направо? И какво ли е станало с дъщеря ѝ? Мъжът и дъщеря му продължавали да я уверяват, че Ок Хи се е забавила някъде и скоро ще дойде. На следващия ден Ок Хи най-накрая се обадила. Говорела по пукащата линия и звучала, сякаш е някъде много далеч. Опитала се да убеди майка си, че всичко е наред, че ще се видят съвсем скоро, че трябва да си почива.
– Кажи ми къде си – настояла г-жа Сонг с подозрение в гласа.
– В Хангук – отвърнала Ок Хи.
Г-жа Сонг никога не била чувала това име.
– Къде се намира? Близо до Шънян? – попитала тя, споменавайки един от най-големите градове в Североизточен Китай, на около 500 км от селото, където се намирала.
– По-далеч е. Ще се обадя утре, за да ти обясня.
Северно корейците наричат страната си Чосон, а тяхната отделена съседка Нам Чосон, буквално Южна Корея. Южнокорейците използват съвсем друго име за своята страна. Наричат я Хангук.
Следващия път, когато се обадила, Ок Хи обяснила на майка си, че е в Южна Корея. Г-жа Сонг не можела да повярва. Толкова се ядосала, че започнала да се тресе от гняв. Притеснила се да не получава сърдечен удар. От всички лоши неща, които Ок Хи била правила през живота си, от детските бели, през сквернословията по адрес на режима, чак до престоя ѝ в трудовия лагер, никога не била стигала толкова далеч. Преминала на страната на врага. Платила на тези хора да прилъжат собствената ѝ майка да избяга. Г-жа Сонг никога преди не се била чувствала толкова разгневена.
– Ти си предател! Ти не си ми дъщеря – изкрещяла в слушалката, преди да я тресне върху телефона.
През следващите три дни Ок Хи се обаждала непрекъснато. Г-жа Сонг отказвала да говори с нея. Накрая омекнала.
Ок Хи хлипала по телефона.
– Майко, обичам те. Искам да дойдеш да живееш тук с мен – Ок Хи ѝ разказала накратко за живота си. Имала работа. Когато пристигнала, южнокорейското правителство ѝ дало пари, за да се устрои.
– Ако е толкова хубаво в Сеул, защо плачеш? – попитала г-жа Сонг.
Тя предположила, че южнокорейците, като марионетки на американските империалисти, са покварили дъщеря ѝ с парите си и след като измъкнат от нея достатъчно информация, ще я измъчват и ще я убият. Това била чувала г-жа Сонг за начина, по който се отнасят към севернокорейските бегълци в Южна Корея. Нямала причина да не вярва.
– Не е така, майко – запротестирала дъщеря ѝ. – Плача, защото ми липсваш. Искам да дойдеш при мен.
Г-жа Сонг не искала и да чуе. Казала на Ок Хи, че иска да се върне в Северна Корея веднага щом се възстанови от, пътуването. Щяла да си почине още няколко дни, за да събере сили.
Шляела се из къщата, излежавала се, хранела се и гледала телевизия. В двора имало голяма сателитна антена, която улавяла южнокорейска телевизия. Южнокорейските сапунени опери били много популярни и г-жа Сонг веднага била обсебена от една, наречена "Стъклената пантофка", в която се разказвало за две сестри сирачета, които били разделени като деца. Когато не давали нейния сериал, щракала из каналите, за да търси футболното първенство.
През 2002 г. Световното първенство по футбол се проведе в Южна Корея и Япония. От 1988 г., когато Южна Корея беше домакин на Олимпийските игри, не са излъчвани толкова много кадри от Сеул. Г-жа Сонг не се интересувала от футбол, но била заинтригувана от кадрите от Южна Корея, които давали от време на време. Не можела да не забележи колите, небостъргачите, магазините. По време на паузите за реклами показвали мобилни телефони и други стоки, за които тя никога не била чувала.
Когато националният отбор на Южна Корея победил Пол ша, завършил наравно със САЩ и след това победил Португалия, Италия и Испания, стигайки до полуфинал – първият азиатски отбор, който го е правил – милиони хора излезли по улиците, за да празнуват. Носели червени фланелки и рога с малки червени лампички, за да подкрепят отбора си – "Червените дяволи". Г-жа Сонг ги гледала, били корейци също като нея, говорели същия език, но изглеждали толкова красиви, толкова щастливи, толкова свободни.