Те У бил на осемнадесет години, когато комунистите нахлули. Майка му и сестрите му разчитали на него за прехраната си, защото баща му починал преди началото на войната. С въоръжени сили, наброяващи едва шестдесет и пет хиляди души – приблизително една четвърт от войските на Северна Корея, южнокорейците не били подготвени за инвазията. Те се нуждаели от всички годни мъже, които можели да намерят. Някои от фермерите, отглеждащи ориз, симпатизирали на Северна Корея, защото чували слухове, че комунистите ще им дадат безплатна земя. Икономическото им положение не се подобрило след разгрома на японците. Но повечето млади мъже не се интересували от политика. "В онези дни нe различавахме ляво от дясно" – връщаше се в спомените си и Джонг Хун. Каквито и да са били политическите им убеждения, те нямали друг избор, освен да се запишат в южнокорейската армия.
Те У се издигнал до сержант. Последната битка на неговото под-разделение била близо до село Кимхуа, намиращо се на четиридесет километра северно от 38-ия паралел. Кимхуа (по-късно преименувано на Къмхуа) представлявало единият връх на това, което американските военни нарекли "Железният триъгълник", стратегическа долина, заобиколена от гранитни планини. (Пьонгганг и Чхоруон представлявали останалите два върха.) В района се провели някои от най-тежките сражения към края на войната, когато китайците се опитвали да избутат фронтовата линия на юг в очакване на примирието. Вечерта на 13 юли 1953 г. три дивизии от китайските войски – около шестдесет хиляди души, предприели изненадващо нападение срещу войските на ООН и Южна Корея. Към 19.30 часа комунистическите сили започнали да бомбардират позициите на ООН. Около 22.00 часа изстреляли сигнални ракети, за да види армията на противника "как хълмовете и долините оживяват от хилядите китайски войници", както по-късно си спомня редник от американската армия. От всички страни пищели сигнални тръби и те виждали как китайските войски се носят към тях. "Не можехме да повярваме. Беше като сцена от филм, разиграваща се пред очите ни" – разказва бившият американски войник. От седмици не било спирало да вали и по хълмовете "се стичали реки от кръв и вода". Те У, който по това време бил прехвърлен в медицинско под-разделение, пренасял южнокорейски войник на носилка, когато ги обкръжили китайците. Това се случило едва две седмици преди сключването на примирието, но той и още около петстотин други пехотинци от южнокорейската армия били пленени.
Животът му като южнокореец свършил. Бащата на Ми-ран никога не говорел за това какво му се случило, докато бил в плен. Но едва ли условията, при които е живял, са били по-различни от тези на други военнопленници, държани от комунисти. Хо Дже Сук, военнопленник, който по-късно избягал, пише в мемоарите си, че мъжете били закарвани в мръсни лагери, където не им позволявали да се къпят или да си мият зъбите. Косите им въшлясвали, нелекуваните рани гъмжели от ларви. Получавали по една порция ориз и солена вода на ден.
След примирието имало размяна на пленници, при която комунистическите сили били принудени да освободят 12773 затворници, сред които 7862 южнокорейци. Хиляди, дори може би десетки хиляди никога не били пуснати да се върнат у дома, сред тях бил и Те У. Натоварили ги на влакове на гарата в Пхенян и те мислели, че отиват на юг, към дома си, но вместо това ги закарали на север към богатите на въглища планини, залепени за китайската граница, както си спомня в мемоарите си Хо. Близо до мините били построени нови лагери за военнопленници, наречени "Строително звено на Министерството на вътрешните работи". Работата в каменовъглените мини в Северна Корея била не само мръсна, но и много опасна, защото галериите често се срутвали или се запалвали. "Животът на военнопленника не струваше и пет пари – пише Хо. – Всеки ден, когато влизахме в мините, треперех от страх. Също като прасе, подкарано към кланицата, не знаех дали ще изляза оттам жив."
През 1956 г. правителството на Северна Корея издава заповед, която позволява на пленниците от Южна Корея да получат удостоверения за севернокорейско гражданство. Това означавало, че най-лошото било минало, но и че никога няма да се върнат у дома. Най-ужасните условия били в каменовъглените мини, които били изкопавани набързо и често се срутвали или запалвали. Те У бил изпратен в мина за желязна руда в Мусан, песъчлив град от севернокорейската страна на границата с Китай в провинция Северен Хамгьонг. Всички мъже били бивши южнокорейски граждани и живеели заедно в едно общежитие.