За г-жа Сонг било трудно да вярва на нещата, които виждала по телевизията. От живота си в Северна Корея (да не споменаваме и двадесет и петте години, през които била омъжена за журналист) знаела, че образите могат да се манипулират. В лекциите на Работническата партия ги предупреждавали, че чуждестранната телевизия е създадена с цел да разклаща вярата в ученията на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. ("Южнокорейските марионетки, контролирани от американското ЦРУ, използват най-коварно специално подготвени материали, за да представят империалистическия свят в по-добра светлина", се казвало в една от тези лекции.) Тя подозирала (съвсем правилно), че Ок Хи плаща на щедрите ѝ домакини, за да ѝ промият мозъка и да се съгласи да отиде в Южна Корея.
Но не можело всичко да е измислено. А и не можела да оспори онова, което видяла с очите си в Китай – изобилието от хранителни продукти, колите, електроуредите.
В къщата имало уред за варене на ориз, който се изключвал автоматично, когато оризът стане готов. Повечето електроуреди обърквали г-жа Сонг, но този я омагьосал от самото начало. Много отдавна самата тя имала специална тенджера за варене на ориз, но тя нямала нищо общо с това. А и полицията я конфискувала, защото нямали право да използват електричество за готвене.
Всяка сутрин, когато чуела писукането на оризоварката, сигнал, че закуската е готова, г-жа Сонг се изумявала от напредналата технология. Било истина, че Северна Корея е изостанала с години, може би дори с десетилетия от Китай. А кой знае колко по-назад е от Южна Корея, мислела си тя. Чудела се какво ли би си казал бедният ѝ съпруг за всички неща, които видяла в Китай. Макар че не била напускала къщата, откакто пристигнала, имала чувството, че преживява огромно приключение само като разучава кухнята или включва телевизора. Би се радвала да може да сподели всичко това със съпруга си. Мислела си за Чханг Бо най-вече когато се хранела. Колко обичал да яде! Щял да изпита такава наслада от наденичките. Очите ѝ се пълнели със сълзи при тази мисъл. След това се сещала за сина си. Спомените ѝ били осеяни с толкова вина и срам, че не можела дори да говори за него. Толкова силен, толкова млад – било истинска трагедия да го загуби едва на двадесет и пет. Колко много изпуснал от живота. Колко много били изпуснали всички те – тя, дъщерите ѝ, заключени в Северна Корея, изтрепващи се от работа. За какво? Ще правим каквото ни каже партията. Ще умрем за Вожда. Няма за какво да завиждаме. Ще вървим по нашия собствен път. Вярвала на всичко и пропиляла живота си. Или пък не. Дали наистина животът ѝ е свършил? Била на петдесет и седем, все още в добро здраве.
Такива мисли изпълвали главата ѝ една сутрин, докато слабата светлина на зората се процеждала в стаята ѝ. Отърсила се от вглъбението си и чула писукането на уреда за варене на ориз от кухнята. Скочила от леглото. Това бил звукът, който я извадил от забвението. Била готова да тръгне.
Глава 18
ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ
Една сутрин в края на август 2002 г. г-жа Сонг седяла, закопчана на седалката на полет на "Азиана Еърлайнс" от Далиен за Инчхон, международното летище в Южна Корея. Пътувала с фалшиво име и подправен паспорт. Познавала само един човек в самолета – млад мъж, седящ през няколко реда от нея. Дошъл в хотелската ѝ стая в 6 часа сутринта, за да ѝ даде паспорта, откраднат от южнокорейка на същата възраст като нея. Снимката била махната с бръснарско ножче и сменена със снимка на г-жа Сонг. Ако я попитат, щяла да каже, че е туристка от Южна Корея, която прекарала дълъг уикенд в Далиен, известен морски курорт на Жълто море, точно срещу Корея. За да бъде историята по-правдоподобна, г-жа Сонг била облечена в нови дрехи, които в Северна Корея щели да изглеждат необичайни – джинси до средата на прасеца и ослепително бели маратонки. Носела спортна раница. Пробили ѝ ушите, нещо, което жените в Северна Корея не правели, подстригали косата ѝ късо и я накъдрили по модата, предпочитана от южнокорейските жени на определена възраст. В продължение на две седмици в Китай я угоявали и работели върху вида и маниерите ѝ, за да не прилича на бегълка. Единственото, което можело да я издаде, бил гърленият ѝ севернокорейски акцент. Съветвали я да не завързва разговори. За да избегне всякакво общуване с пътниците до нея, трябвало да остане на седалката си през целия осемдесетминутен полет.