С увеличаването на броя на избягалите през 90-те години нараства притеснението на южнокорейското правителство за успешното им интегриране в обществото. Затова са създадени екипи от психолози, социолози, историци и педагози, които да измислят най-подходящия начин за това. Въпреки че броят на бегълците е малък (в края на 2008 г. те са 15057 в страна с население 44 милиона), някой ден, ако Корея се обедини, те може да са милиони. "Ако тази сравнително малка група севернокорейски бегълци не успее да се приспособи, перспективите ни за обединяване са доста мрачни – каза Юн Ин Джин, южнокорейски социолог, участващ в проучванията. – Ако успеят да устроят новия си живот тук, тогава има надежда за интегриране. Затова трябва да направим всичко по силите си, за да им помогнем и да извлечем поуки от техните проби и грешки."
Южнокорейците проучили различни исторически модели. Анализирали примери от израелските училища за новопристигнали евреи от бившия Съветски съюз и Северна Африка, хора, упражнили правото си да се върнат в еврейската държава, но които не познават езика и културата. Проучили проблемите при приспособяването на източногерманците към живота след обединяването на Германия.
През 1999 г. отворили центъра Ханауон в усамотен район на осемдесет километра южно от Сеул. Той представлява нещо средно между търговско училище и място за приспособяване преди влизането в истинския живот. В него учат севернокорейците как да живеят самостоятелно в Южна Корея, да използват банкомати, да плащат сметките за електричество. Преподават им латинската азбука, за да могат да четат реклами, в които се използват думи на английски. Те трябва и да забравят много от нещата, на които са ги учили в миналото, например събитията от Корейската война и ролята на американците във Втората световна война. Посещават и часове по човешки права и учат принципите на демокрацията.
В учебната зала всичко изглеждало логично, но щом излязла извън Ханауон, г-жа Сонг отново изпаднала в състояние на ужасна обърканост. Завели нейния клас на посещение по магазините, за да си купят дрехи. Направили си и прически. Отишли в ресторант в търговския център, където всеки, получил пари, с които трябвало сам да си купи обяд. Всички, си взели нудели. Никой не можел да разбере какви са другите храни в менюто.
Понякога, когато излезела от района на центъра, г-жа. Сонг се чувствала почти замаяна от вълнение. Имало толкова много шум, толкова много светлини, че не можела да съсредоточи погледа си на едно място. Очите ѝ се стрелкали между огромните шестметрови екрани с движещи се образи и билбордовете. Не разбирала повечето от рекламите. HDTV, MTV, MP3, MP4, ХР, TGIF, BBQ – звучели ѝ като тайни кодове, които не можела да дешифрира. Но най-много я озадачавали самите хора. Знаела, че и те са корейци като нея, но изглеждали като съвсем различна раса. Момичетата носели много къси поли и високи ботуши от истинска кожа. Много от тях били с боядисани коси – момчета и момичета с червени и жълти кичури, приличащи на чужденци. Носели малки пластмасови тапички в ушите си, с жици, пъхнати в джобовете им. Най-шокиращо било да види момчета и момичета, които вървят, хванати за ръце, и дори се целуват на улицата. Г-жа Сонг се оглеждала да види реакциите на околните, но сякаш никой не забелязвал. Един ден отишла в станция на метрото в Сеул, където наблюдавала тълпите от хора, возещи се на ескалаторите, движещи се по коридорите, сменяйки линии. Чудела се откъде знаят накъде да вървят.
Г-жа Сонг прекарала три месеца в Ханауон. Накрая на престоя имало церемония по случай завършването на обучението. Дали ѝ помощ от 20 000 щатски долара, за да се устрои. Оттук нататък трябвало да се оправя сама.
Когато през 2004 г. се запознах с г-жа Сонг, бяха минали две години от идването ѝ в Южна Корея. Интервюирах хора от Чхонгджин за "Лос Анджелис Таймс". Уговорихме се да се срещнем в офиса на вестника в Сеул. Отворих вратата на безупречно облечена дребна жена, излъчваща увереност. Носеше голям пръстен с нефрит и розово поло, загащено в добре изгладените ѝ бежови панталони. Всичко в нея, от свежите пастелни цветове на дрехите до идеално фризираната ѝ коса, внушаваше, че това е жена, която контролира живота си напълно.