След като напуснала Ханауон, г-жа Сонг започнала работа като икономка. В Северна Корея била свикнала да работи по цял ден и щяла да се чувства потисната, ако не прави нищо. Решила да не живее с Ок Хи и наела студио във висока сграда в Сууон, град на тридесет километра южно от Сеул, където наемите са по-ниски. Живеела скромно и продължила да работи и скоро можела да си позволи нещо, за което преди не смеела дори да мечтае – да пътува. Включвала се в туристически групи за възрастни жени и посетила всяко кътче на Южна Корея. Дори отишла отново в Китай, този път като турист. Отишла в Полша с група севернокорейски бегълци, които щели да говорят на конференция по правата на човека. Намерила си приятели. Дори няколко пъти излизала на срещи. Обожавала да ходи на пазара и да опитва непознати за нея храни – манго, киви, папая. Харесвало ѝ да яде навън. Не станала голям любител на пицата и хамбургерите, но много ѝ допадал южнокорейският начин на приготвяне на говеждото и свинското, които се пекат на скара направо на масата.
На всеки шест месеца с г-жа Сонг се срещахме на вечеря. Когато работех върху статии за Северна Корея, тя беше изключително надежден източник. В никакъв случай не защитаваше режима. "Това гадно копеле!" – каза дори веднъж по адрес на Ким Чен Ир, единствения път, когато я чух да използва подобен език, но не беше толкова озлобена колкото повечето севернокорейци, които познавах. Някои неща от Северна Корея ѝ липсваха – приятелството между съседите, безплатните здравни грижи преди разпадането на системата. Чувстваше носталгия по живота си като млада омъжена жена. Всеки път, когато заговореше за покойния си съпруг очите ѝ се замъгляваха от сълзи, а изражението ѝ омекваше.
– Когато видя хубаво ястие като това, ми се доплаква – обясни ми една вечер г-жа Сонг, когато ни сервираха горещо шабу-шабу, тънко нарязани парчета говеждо, сготвени в бульон и сусамов сос. – Винаги се сещам за последните му думи: "Да отидем в някой хубав ресторант и да си поръчаме бутилка вино."
За сина си изобщо не можеше да говори. Ако подхванех темата, тя поглеждаше надолу. По-късно Ок Хи сподели с мен, че майка ѝ никога не си е простила, че го е отхвърлила, когато се влюбил в по-възрастна жена, и че не е могла да му осигури прехрана.
Но това беше в миналото. Място, където г-жа Сонг предпочиташе да не се връща. Наслаждаваше се на свободата си и беше решила да се възползва максимално от годините, които ѝ оставаха. Кипеше от любопитство.
– Чувствам се много по-млада и много по-смела – призна ми тя.
Колкото аз я разпитвах за Северна Корея, толкова тя ме разпитваше за САЩ и за другите страни, в които съм пътувала. Винаги идваше на срещите ни изпълнена с енергия и ентусиазъм, облечена в нов, безупречен тоалет в приятни цветове. След толкова много години на саможертви за другите сега се грижеше за себе си. Когато пусна коремче, което я удиви след толкова години на лишения, започна диета. Винаги носеше грим. Един ден, когато бях взела влака за Сууон, за да се срещна с нея, се забелязахме в тълпата в чакалнята. Веднага щом се приближихме достатъчно, за да се чуваме, тя извика, очевидно неспособна да сдържи вълнението си: "Виж ме. Оправих си очите!"
Беше си направила пластична операция на очите, за да прилича повече на европейка. Това беше последната мода в Южна Корея. Г-жа Сонг беше станала част от тази страна.
Въпреки огромното си желание да избяга Ок Хи не беше толкова щастлива в Южна Корея колкото майка ѝ. Тя имаше по-чувствителен характер и лесно намираше кусури на себе си и на другите. За мен винаги беше поразително да видя майката и дъщерята заедно. Кръглите им лица и малките им фигури толкова си приличаха, а характерите им бяха толкова различни. Ок Хи се обличаше в черно – черни джинси, блестящи черни блузи, черни ботуши на високи токчета. С ъгловатите очила с тънки рамки и изскубаните вежди видът ѝ беше доста строг. Г-жа Сонг и дъщеря ѝ бяха любвеобилни една към друга, галеха се по косата, прегръщаха се, сякаш се виждат за пръв път след дълга раздяла, но все още се караха за политика. По време на един обяд мой приятел, който работеше в агенция за хуманитарна помощ, попита дали според тях помощите в Северна Корея стигат до хората, за които са предназначени. Ок Хи смяташе, че всички помощи се заграбват от военните и партийните кадри и служат единствено да засилят властта на Ким Чен Ир над Северна Корея.
– Но ако тази помощ спаси дори само няколко живота – каза г-жа Сонг.