Ок Хи я скастри.
– Подкрепяш един нечовешки режим.
Г-жа Сонг стисна устни и почти не продума до края на обяда.
Ок Хи често изглеждаше изпълнена с горчивина. Имаше финансови проблеми от самото си пристигане в Южна Корея, дори още в Китай. Сдушила се с група китайски и корейски отрепки, които си изкарвали прехраната с фалшифициране, контрабанда и даване на заеми с огромни лихви. Но основната им дейност била трафикът на хора. Вкарвали жени през реката в Китай и осигурявали на бегълците откраднати паспорти, с които да влязат в Южна Корея. Когато Ок Хи напуснала Северна Корея за последен път, нямала пари, за да стигне от Китай до Южна Корея. Един от контрабандистите се съгласил да ѝ намери паспорт и самолетен билет срещу 14 000 долара от еднократната помощ, която щяла да получи от южнокорейското правителство. Подписали договор с отпечатъци от палци, защото никой не знаел истинското име на другия.
Седмица след като Ок Хи напуснала Ханауон, контрабандистът ѝ се обадил по мобилния телефон. Тя го била купила току-що – мобилният телефон неизменно е първото нещо, което бегълците си купуват – и не можела да разбере как я е открил и как е взел номера ѝ. Той настоявал да му плати незабавно.
– Аз съм в Сеул. Ще те чакам пред апартамента ти – казал ѝ.
Ок Хи се паникьосала. Парите за устройване били по-малко, отколкото очаквала. Севернокорейците между двадесет и тридесет години получават по-малко от по-възрастните, защото се предполага, че ще си намерят работа. Вече била платила 3000 долара депозит за жилището си. Съгласила се да се срещне с контрабандиста пред полицейското управление. След дълго преговаряне го убедила да вземе по-ниска такса, 8000 долара, почти всичките пари, които ѝ били останали.
След това Ок Хи започнала работа в погребален дом, надявайки се да си стъпи на краката. Може би е щяла да успее, ако не я обзела ужасна носталгия.
Било ѝ мъчно за майка ѝ. През цялото време обмисляла възможността да я доведе, но след като пристигнала в Южна Корея, това се превърнало във фикс идея. Била изумена от доброто отношение към възрастните хора.
– В Северна Корея никой не те иска, ако си твърде стар, за да работиш – каза ми тя. – Веднага ще се отърват от теб. В Южна Корея видях възрастни хора, които пеят и танцуват; Сетих се за майка ми и колко трябваше да работи през целия си живот. Мисля, че заслужава да поживее малко.
Знаейки, че няма да е лесно да убеди г-жа Сонг да напусне Северна Корея, Ок Хи се обърнала към същата група контрабандисти. Заедно измислили плана как да прилъжат г-жа Сонг да премине границата с Китай. Ок Хи се тревожела, че ако нещо се обърка, майка ѝ може да бъде изпратена в лагер и затова искала да я прекарат по възможно най-безопасния и спокоен маршрут. Бягствата били уреждани подобно на пакетните екскурзии и г-жа Сонг получила първокласен пакет. Пратили ѝ частен автомобил, който да я закара от Чхонгджин до границата, подкупили севернокорейските гранични полицаи, които я пренесли на гръб през реката, и накрая ѝ осигурили фалшив паспорт.
– Можех да го направя много по-евтино – обясни ми Ок Хи. – Но исках да пътува като ВИП персона.
Ок Хи сериозно задлъжняла. Започнала да работи извънредни часове в погребалния дом, но дори това не било достатъчно, за да покрива плащанията си. Започнала да търси други начини да изкарва пари. Била тридесет и осем годишна жена, чийто единствен професионален опит се свеждал до това да приканва хората да работят повече за Ким Ир Сен – не особено търсено умение в Южна Корея.
Започнала да работи в караоке бизнеса. Норебанг, както се нарича на корейски, буквално стаи за песни, са предназначени за посетители, основно мъже, които да се отпускат на фона на изпълняваните песни. Клубовете имат частни стаи с озвучителни системи, микрофони, видеомонитори, безалкохолни напитки и леки закуски. Но истинската атракция са стюардесите, които пеят, танцуват, сипват напитки и флиртуват дискретно или не толкова дискретно. Задачата на Ок Хи в този бизнес била да набира млади момичета, да ги води и отвежда от клубовете и да внимава да не си навличат неприятности с клиентите. Районът, в който работела, бил околността на Сууон. Повечето клиенти на караоке баровете били строителни работници, които живеели във временни квартири наоколо и нямали какво да правят вечер. Ок Хи имала двадесетина момичета под крилото си, всички от Северна Корея. Повечето били около двадесетгодишни и вербувани направо от Ханауон.
– Идват в Южна Корея без никакви умения – обясни ми Ок Хи. – Бързо разбират, че ако работят в офис или в завод, ще печелят деветстотин долара на месец. В този бизнес могат да изкарат хиляда долара на вечер.