Ок Хи ми разказа това една вечер, когато я придружавах на обиколката ѝ. Караше "Хюндай" ван, подът беше осеян със смачкани пакети цигари и аудиокасети с псалми. Беше 5 часът следобед и Ок Хи тъкмо започваше работа. Беше пиковият час и излязохме от Сууон с голяма колона автомобили. След това тя слезе от магистралата и пое по двулентов път между поля, осеяни с парници. Спираше в малките градчета по пътя, за да взима момичетата, някои от които изглеждаха като ученички, които са облекли дрехите и обувките с токчета на майките си. Въпреки че официално този бизнес не е законен, Ок Хи настояваше, че нейните момичета не са проститутки.
– Не ги принуждавам да правят каквото и да било. Казвам им: "Трябва само да пеете и да танцувате и да вземате парите на клиентите." – Този бизнес бил по-лесен в покрайнините, отколкото в големия град. – В Сеул трябва да правят много повече неща, отколкото тук. Там мъжете в бизнес костюми плащат за напитки и после очакват нещо друго от момичетата. А строителните работници може да са грубияни, но са наивни.
Благодарение на тази работа Ок Хи успяла да доведе и двете си сестри срещу десетки хиляди долари. Най-малката ѝ сестра пристигнала с петгодишната си дъщеричка. Средната ѝ сестра довела съпруга си и двамата си синове. Двете сестри също работят в караоке бизнеса.
Единствените членове на семейството, които Ок Хи не успяла да доведе, били онези, които обичала най-много – нейните собствени деца. Била разкъсвана от чувство за вина.
– Жертвах децата си, за да спася себе си – упреквала се тя. Последния път, когато я видях, беше през лятото на 2007 г. Тогава синът ѝ беше на осемнадесет, а дъщеря ѝ на шестнадесет. Не беше ги виждала от онази нощ през 1998 г., когато избягала от Чхонгджин по нощница. Но редовно им изпращаше пари по посредници в Китай, които вземаха комисионна и след това наемаха контрабандист, който да ги пренесе през границата. Малко след като напуснала Северна Корея, в градовете, които били достатъчно близо до границата, за да се улавя сигнал с китайски мобилни телефони, се развил бизнес с незаконни телефонни услуги. Така Ок Хи можела да говори със съпруга си на всеки няколко месеца. Той пътувал до Мусан и използвал контрабандно внесен китайски телефон, но не ѝ давал да говори с децата. Отказал и на предложението ѝ да ги вземе при себе си в Южна Корея, защото подозирал, съвсем правилно, че ако те отидат при нея, тя ще спре да изпраща пари.
– Онзи ден сънувах децата си – каза ми вечерта, когато пътувах с нея между клубовете. – Държах ръката на сина си, а дъщеря си носех на гръб. Тичахме, опитвайки се да избягаме от Северна Корея. Някакъв дребен човечец в униформа на железопътен кондуктор вървеше към нас. Не бях сигурна, но мисля, че беше мъжът ми и се опитваше да ни спре.
Събудила се, осъзнавайки, че ги дели цял един свят.
Глава 19
ЧУЖДЕНЦИ В СОБСТВЕНАТА СИ ЗЕМЯ
Най-ценените качества в Южна Корея – висок ръст, светла кожа, богатство, диплома от престижен университет, дизайнерски дрехи, добро владеене на английски език – са точно онези качества, които липсват на новопристигналите бегълци, което е причина за ниското самочувствие на севернокорейците като Ок Хи. Петдесет години по-рано самите южнокорейци не са били по-различни, но бегълците от Северна Корея им напомнят за миналото, което предпочитат да забравят. А и те предвещават плашещо бъдеще, и то с основание – Южна Корея се страхува, че с рухването на режима на Ким Чен Ир в страната им ще нахлуят 23 милиона души, които ще се нуждаят от храна и подслон. Въпреки че политическата коректност изисква всички корейци да жалят за изгубените си родственици ("Обединението е всичко, което искаме и за което мечтаем", пеят покорно учениците), някои гледат с ужас на тази перспектива. Експертните групи в Сеул редовно бълват доклади с приблизителни оценки на разходите за Южна Корея при евентуалното обединение. Цифрите варират между 300 милиарда и 1.8 трилиона щатски долара. Младите хора, родени много след края на Корейската война, не таят особено силни сантиментални чувства към другата половина. По-скоро предпочитат да пренебрегнат бедната, въоръжена с ядрени оръжия диктатура, мержелееща се над тях. Във водовъртежа на забързания си живот в страната с най-дълго работно време сред развитите нации, работейки усилено, карайки бясно своя "Хюндай" и слушайки силно своя айпод, лесно можеш да забравиш за съществуването на другата половина.
Въпреки подкрепата на правителството бегълците усещат съжалението и страха, вината и смущението, с които ги приемат южнокорейците. Смесеното посрещане има голям принос за това да се чувстват като чужденци в собствената си страна.