Д-р Ким нямала намерение да бяга в Южна Корея. Когато през 1999 г. пресякла река Тумън, единствената ѝ цел била Китай. Планът ѝ бил да открие роднините, чиито имена и последни известни адреси написал баща ѝ, преди да умре. Тя решила, че те могат да ѝ помогнат да си намери някаква работа. Щяла да яде достатъчно, за да възстанови силите си, след това да спести пари и да вземе и сина си. Смятала в един момент да се върне в Чхонгджин и да започне пак работата си в болницата. Въпреки измъчващия я глад и проблемите с Работническата партия тя все още чувствала, че има дълг към родината си, която ѝ дала образование.
Но решимостта на д-р Ким се разклатила още от стъпването ѝ в Китай, когато видяла пълната с ориз и месо купа на кучето. С всеки изминал ден откривала по нещо, което разпалвало все повече яростта ѝ заради лъжите, които ѝ пробутвали цял живот. Всяко нещо, което осъзнавала, я отдалечавало все повече от родината и от нещата, в които някога вярвала така пламенно, докато накрая станало невъзможно да мисли за връщане.
Когато бутнала вратата на фермата, кучето залаяло бясно, събуждайки господарите си. Те били етнически корейци, възрастна жена и синът ѝ. Досетили се по замръзналите дрехи и мършавото тяло, че д-р Ким е избягала севернокорейка. Поканили я вътре, дали ѝ сухи дрехи и топла храна: Тези непознати можели да получат няколкостотин долара, ако я продадат за нечия съпруга, тя била на тридесет и четири години и сравнително привлекателна, но вместо това я подслонили в продължение на две седмици и ѝ помогнали да открие роднините на баща си. Те също я посрещнали с учудваща щедрост. Роднините, които никога не била виждала, я приели без колебание като свой родственик.
Отначало д-р Ким нямала проблеми да се смеси с другите етнически корейци. Научила малко китайски. Намерила си работа в ресторант, където опаковала готов обяд за работниците. Но до 2000 г. китайската полиция удвоила мерките за залавяне и арестуване на севернокорейски бегълци. Хванали д-р Ким три пъти. Всеки път роднините ѝ подкупвали някого, за да я освободят. След последния арест д-р Ким решила, че е твърде опасно да остане в Североизточен Китай. Качила се на влака за Пекин, за да търси работа. Представяйки се за етническа корейка от Йенбиен, тя отговорила на обява за корейски говореща бавачка.
Работодателката на д-р Ким била работеща майка, южнокорейска преподавателка, която дошла в Китай с петгодишното си дете за едногодишен творчески отпуск. Д-р Ким харесала жената и се възползвала от възможността да живее в уютен апартамент и да помага за отглеждането на дете. Проявила се като много добра домакиня и бавачка. С наближаването на края на академичната година преподавателката ѝ предложила да отиде в Южна Корея с тях. Много заможни южнокорейски семейства наемат етнически корейци от Китай за детегледачки.
Д-р Ким решила, че не може повече да крие произхода си. Разказала цялата история на живота си – разводът и загубеното попечителство над сина ѝ, самоубийството на баща ѝ след смъртта на Ким Ир Сен, годините на глад, умиращите деца в болницата.
– Боже мой! Ти си лекар! – възкликнала жената. Двете се прегърнали и плакали заедно. – Ако знаех, щях да се отнасям съвсем различно с теб.
– Ако знаехте, нямаше да ме наемете. А имах нужда от работата.
Признанието сложило край на кариерата на д-р Ким като детегледачка, но преподавателката удържала на думата си. Обещала все пак да ѝ помогне да стигне до Южна Корея. Няколко месеца след като заминала, успяла да свърже д-р Ким с посредник.
През март 2002 г. д-р Ким пристигнала на летище Инчхон в еуфория от перспективата да започне нов живот. Но тези чувства не продължили дълго. Някакъв мъж, когото срещнала в църквата, убедил д-р Ким да вложи почти всичките 20 000 долара, които получила в началото, в амбулантна търговия със сапуни и козметика. Тя не била научила достатъчно през месеца на ориентация, за да може да разпознае веднага измамата. Оказало се, че станала жертва на пирамида и изгубила почти всичките си пари. След това трябвало да понесе още един удар – Южна Корея не признавала медицинското ѝ образование. Ако искала да практикува медицина, трябвало да започне отначало, да кандидатства в медицински университет и да го плаща сама, защото била твърде възрастна, за да се класира за стипендия. Д-р Ким почувствала огромна горчивина. Седем години в университета и осем години практика – всичко това за нищо. Люшкала се между самосъжаление и самоомраза. Все още чувствала известна вина, че напуснала Северна Корея. Започнала да мисли за самоубийство.