Когато срещнах д-р Ким през 2004 г., я попитах дали съжалява, че е дошла в Южна Корея.
– Нямаше да дойда, ако знаех това, което знам сега – отговори ми тя, единственият беглец сред всички, които срещнах, който призна това, макар да подозирам, че и други се чувстват по същия начин. Не можех да не забележа, че д-р Ким все още изглежда като севернокорейка. Косата ѝ беше опъната назад и вързана с черна кадифена панделка, червилото ѝ беше в нюанс на червеното като от цветен филм от 60-те години. Напомняше ми на членовете на Работническата партия, които видях в центъра на Пхенян.
Когато се видяхме отново няколко години по-късно, тя беше коренно променена. Едва познах жената, която влезе в луксозния нов японски ресторант в Сеул през лятото на 2007 г. Косата ѝ беше до раменете, леко разрошена, носеше дънки, а на ушите ѝ се полюшваха дълги обеци с мъниста.
– Омръзна ми неугледният севернокорейски вид – каза ми тя.
Изглеждаше много по-млада, като студентка, каквато всъщност беше.
След като години наред се борила с южнокорейския лекарски съюз, накрая се примирила и на четиридесетгодишна възраст записала четиригодишен курс по медицина. Живееше в общежитие с колегите си, които бяха почти две десетилетия по-млади от нея. Сподели, че ученето ѝ е трудно не защото образованието ѝ в Северна Корея не я бе подготвило добре, а защото южнокорейските университети използваха английска терминология, която ѝ беше напълно непозната. Единственият чужд език, който учила, беше руският. Въпреки това изглеждаше подмладена от новите преживявания. Имаше намерение, след като завърши, да започне отново кариерата си на лекар, този път специализирайки в областта на педиатрията. Майка ѝ починала от Алцхаймер в окаяно състояние. Мечтаеше да отвори дом за стари хора, може би дори цяла верига. Надяваше се, че един ден, когато режимът в Северна Корея падне, тя ще има възможност да пренесе южнокорейските идеи за грижите за възрастните хора в Чхонгджин. Може би беше невъзможна мечта, но ѝ помагаше да поддържа връзката между предишната и сегашната ѝ личност и смекчаваше чувството за вина заради това, което беше изоставила.
Тъжната истина е, че севернокорейските бегълци често са хора с особен характер. Много от тях са взели решението да избягат подтикнати не само от глада, но и от неспособността си да се впишат у дома. Често проблемите им ги преследват и след като преминат границата.
Това се отнасяше особено много за Ким Хьок. Пристигнал в Южна Корея на деветнадесет години, такъв, какъвто бил винаги – беден, нисък, бездомен и без семейство, което да му помогне да намери пътя си.
Освободили го от трудовия лагер Кьохуасо № 12 на 6 юни 2000 г. Бил толкова немощен заради недохранването, че едва успявал да извърви няколкостотин метра и трябвало да спре да почине. Останал в дома на свой приятел, докато реши какво да предприеме. Отначало смятал да започне пак да работи като контрабандист, като внимава повече да не го хванат, но трудовият лагер разбил цялата му увереност. На осемнадесет години той вече бил загубил илюзията за недосегаемост, която позволява на младежите да посрещат безстрашно всяка опасност. Не искал пак да го заловят. Не искал да го пребиват. Изморил се да бяга. В Северна Корея не му било останало нищо, а ако избяга в Китай, щели да го преследват. Решил, че единственият му шанс е да стигне до Южна Корея, Нямал представа как да го направи, но бил чувал слухове за южнокорейски мисионери, които помагали на бездомни младежи като него. Затова, когато на Коледа през 2000 г. преминал река Тумън за последен път, тръгнал да търси църква.
Южна Корея е държавата с най-голямата християнска общност в Азия след Филипините. Тя праща мисионери, които да разпространяват евангелисткото учение и да раздават хуманитарна помощ из цяла Азия, Африка и Близкия изток. За разлика от смесените чувства, с които повечето южнокорейци посрещат бегълците от Северна Корея, християнските мисионери са изключително състрадателни към положението им. Хиляди южнокорейски мисионери, понякога подпомагани от техните американски събратя от корейски произход, са се събрали в Китай, където действат тихомълком, за да не провокират китайските власти, създавайки малки неофициални църкви в частни домове.
Вечер червените неонови кръстове светят тайнствено в иначе тъмната провинция. Другите безопасни места, където се подслоняват севернокорейците, се разпространяват само от уста на уста. Тъй като Върховният комисариат на ООН за бежанците и официалните неправителствени организации не могат открито да нарушават китайските закони, забраняващи даването на убежище на севернокорейци, мисионерите запълват тази огромна празнина, като осигуряват храна и подслон на бегълците.