Хьок намерил една църква в Шънян, най-големият град в Североизточен Китай. Тя се управлявала от южнокорейски бизнесмен, собственик на фабрика за мебели, за когото се говорело, че имал необходимите връзки и средства за уреждане на безопасно преминаване в Южна Корея.
– Искам да науча повече за християнството – излъгал Хьок.
Той започнал да участва в установените ритуали. Заедно с група други бегълци ставал в 5 часа всяка сутрин и се молел. След това закусвали, правели упражнения, учели Библията, вечеряли и след това отново се молели до 9 часа, когато лягали да спят. Това се повтаряло всеки ден освен през уикендите, когато понякога играели футбол. Като много други севернокорейци на неговата възраст Хьок никога не бил чувал за Исус Христос. Църквите в Чхонгджин били затворени много преди той да се роди. По-възрастните хора, които все още практикували християнските обичаи, го правели тайно. Малкото, което знаел за християнството, научил от букварите, в които мисионерите били представяни като лицемерни и жестоки злодеи. Хьок все още имал цинично отношение към тази религия. Имал чувството, че южнокорейската църква го принуждава да попива пропагандата ѝ срещу храна и подслон. Но и чувствал известна вина, че се преструва на вярващ. Постепенно обаче омекнал. Не след дълго, шептейки молитвите, започнал да чувства утеха, каквато не бил усещал от дете, когато рецитирал стихотворения за Ким Ир Сен и вярвал в нещо по-възвишено от самия него.
Само че сега, когато произнасял думите "Ури абоджи", отче наш, имал предвид Господ, а не Ким Ир Сен, а когато говорел за сина, имал предвид Исус, а не Ким Чен Ир.
След като прекарал пет месеца в църквата, ръководителят ѝ съобщил на Хьок, че е време да замине. Църквата била под непрестанно наблюдение от китайската полиция и той се страхувал за безопасността на бегълците. Мъжът дал на Хьок 1000 юана (около 125 долара) и го помолил да преведе група бегълци през монголската граница. Оттам щели да се опитат да стигнат до Южна Корея.
Ако бягството на г-жа Сонг със самолет и подправен паспорт се определя като първа класа, то маршрутът през Монголия може да се определи като трета класа. Но за хора без пари това бил единственият начин. За разлика от китайците, монголското правителство позволява на южнокорейското посолство в Улан Батор, столицата на Монголия, да приема севернокорейски бегълци. Всъщност, ако севернокорейци успеят да преминат китайската граница с Монголия, монголската гранична полиция ги арестува и ги предава за депортиране в Южна Корея. Арестуването на севернокореец в Монголия на практика означава безплатен самолетен билет за Сеул. Поради това Монголия се е превърнала в основна цел на нелегалната мрежа за прекарване на севернокорейски бегълци в Южна Корея.
Хьок и другите бегълци взели влака за Еренхот, последният китайски град преди границата с Монголия, пустинен район, в който има повече камили и овце, отколкото хора. Били общо шест севернокорейци, сред които две деца на три и на десет години, чийто баща вече бил в Южна Корея. Планът им бил да се срещнат в безопасна къща с още една група севернокорейци, идващи от Далиен с друг влак. Един от хората в другата група познавал местността и щял да ги преведе през границата.
Но всичко се объркало. Докато все още били във влака, се обадили на Хьок, за да му съобщят, че другата група е била арестувана. Нямали избор – било твърде късно да се върнат. Не можели да отидат в безопасната къща, защото било почти сигурно, че я наблюдават. Трябвало да изхвърлят мобилните си телефони, за да не издадат местоположението си на полицията. Хьок и другите възрастни се събрали, за да обсъдят положението. Имали кратки инструкции за маршрута и начертана на ръка карта. Решили въпреки всичко да тръгнат към монголската граница.
Скрили се близо до гарата в Еренхот и зачакали светлината на дългия летен ден да угасне, за да тръгнат по тъмно. Инструкциите им били да следват основната железопътна линия в посока на север към Улан Батор, използвайки релсите за ориентир, но без да се приближават твърде много до тях, за да не ги види някой. След като стигнели до безлюден отсек от границата, трябвало да се промушат под двуметровата телена ограда в ничията земя между двете държави.
Разстоянието от гарата в Еренхот до първата гранична ограда било едва осем километра, а оттам имало само два километра до първия монголски граничен пост, където трябвало да се предадат на властите. Трябвало да успеят да стигнат пеша преди зазоряване, но в пустинята било трудно да се ориентират – само звездите ги водели, а навсякъде ги заобикалял еднообразен пейзаж, изпълнен с магарешки бодили, скали и пясък с цвят на мътно кафе. Възрастните започнали да спорят за правилната посока.