На изток или на запад от релсите трябвало да вървят? Избрали изток, което се оказало сериозна грешка. Границата вървяла в североизточна посока, след което завивала рязко на север. Вървели успоредно на граничната линия, без да се приближават до място, където да пресекат. Осъзнали грешката си чак на разсъмване. Температурата в пустинята Гоби минавала 30 градуса. Когато сменили посоката, намерили телената ограда, деляща двете територии, и минали под нея, вече било късният следобед. Обувките им се били скъсали от неравния терен, а краката им кървели. Били изгорели от слънцето. Шестте литра вода, които имали, свършили отдавна. Хьок и останалите се редували да носят тригодишното дете, но когато десетгодишното започнало да губи сили, можели само да го влачат. Накрая открили изоставена колиба близо до малко езерце. Една от жените останала с момчето, докато Хьок изтича да донесе вода. Докато се връщал, чул виковете на жената. Детето било мъртво.
Монголската гранична полиция открила севернокорейците вечерта. Наличието на мъртво дете усложнило значително процедурата по депортирането им. Съдебният лекар трябвало да потвърди, че момчето е починало от дехидратация и че не става въпрос за престъпление. Хьок и другите възрастни прекарали десетте седмици, през които продължило разследването, в монголски затвор. Началото на новия живот на Хьок в свободния свят не предвещавало нищо добро.
Той пристигнал в Южна Корея на 14 септември 2001 г. с полет от Улан Батор, заедно с още дванадесет бегълци. Едва сдържал сълзите си, когато имиграционният служител на летище Инчхон сложил печат на временния паспорт, който му дали в Монголия, и казал на Хьок: "Добре дошли в Република Корея."
Но както при много други бегълци, въодушевлението на Хьок бързо се изпарило. Разпитът му бил особено изтощителен заради факта, че бил в лагер. Южнокорейското правителство проявява изключителна бдителност по отношение на престъпниците сред бегълците. Точно когато мислел, че ще го пуснат, го изпратили за един месец в Ханауон. Не можел да понася да го държат затворен.
Характерът му бил също толкова голяма пречка в Южна Корея колкото и в Северна Корея. Лесно избухвал. Не признавал авторитети. Не можел да стои на едно място. Ръстът му също го поставил в неизгодно положение в това общество, обсебено от височината. Краката му не били добре развити, главата му била твърде голяма за тялото – типичната физика на човек, който е страдал от недохранване в годините на растеж. Когато не получава достатъчно хранителни вещества, тялото насочва всичките си запаси към главата и туловището за сметка на крайниците. В специализираната литература този синдром се нарича спиране на растежа. Проучване на Световната програма по прехрана на ООН и на УНИЦЕФ от 2003 г. показва, че 42% от децата в Северна Корея имат този синдром.
Когато се срещнахме за пръв път през 2004 г., Хьок живееше в Пуйо, провинциален град на около два часа път южно от Сеул. В района нямаше други севернокорейци, никой, който да му помогне да се установи. Каза ми, че нервите му не издържали на шума и зад-ръстванията на големия град. Беше без пукната пара, след като загубил двадесетте хиляди почти веднага щом ги получил. Дал парите на посредник, който му казал, че може да открие брат му. След като повече от година го будалкали, Хьок решил, че брат му най-вероятно е мъртъв.
– Брат ми беше висок почти метър и осемдесет. Няма начин да е оцелял – каза ми той. Едно от предимствата да си нисък е, че ти е необходима по-малко храна.
Хьок непрекъснато сменял работата си. Известно време доставял сладолед, преди да установи, че южнокорейски служител на същата компания получава по-високо заплащане, и напуснал изключително оскърбен. Минал курс за автомонтьор и работил няколко месеца като чирак, но и там не се задържал. След това решил, че истинското му призвание е да стане професионален боксъор, но когато отишъл в боксова зала в Сеул, го изгонили, защото бил твърде нисък: Това нанесло сериозен удар на самочувствието му и започнал да се притеснява, че никога няма да си намери приятелка.
Чувствал се ужасно самотен. Било му трудно да създава нови контакти с хора. Макар че южнокорейците се отнасяли със съчувствие към него, той ги смятал за надменни. Въпреки че мразел севернокорейския режим, се хващал, че започва да го оправдава, когато южнокорейците го критикуват. Това е често срещано явление сред бегълците.