Порядките в Южна Корея му убягвали. Севернокорейците нямат обичай да се заговарят с непознати и се стъписват, когато някой го направи. Всеки път, когато Хьок излизал извън безопасните граници на апартамента си, съседите му го стряскали с безгрижните си поздрави. Той извръщал поглед или се намръщвал в отговор.
– Не знаех, че когато някой ти каже нещо, трябва да отговориш. Не можех да разбера, че така в крайна сметка се сприятеляваш със съседите си или че може би тези хора можеха да ми помогнат – припомняше си по-късно той със смях социалното си невежество през първите години в Южна Корея.
Когато се видяхме през 2008 г., се беше преместил в Сеул, беше се записал в университет и учеше история и бизнес. Беше на двадесет и шест. Макар да се жалваше, че няма приятелка, имаше много приятели, включително негов братовчед от Мусан, който беше избягал наскоро. Фактът, че някой се нуждаеше от помощта му, повдигаше неговото самочувствие. Каза ми, че неотдавна се запознал с човек, който имал частно училище за преподаване на английски близо до университета. Заговорили се на улицата. Вместо да избяга, Хьок казал на мъжа, че е севернокореец, и мъжът го поканил да учи в училището му безплатно.
Хьок беше станал част от тази страна.
Глава 20
ДЪЛГООЧАКВАНИ СРЕЩИ
Нечистата кръв, която обрекла Ми-ран на посредствен живот в Северна Корея, се превърнала в най-голямото ѝ предимство от другата страна на границата. Роднинските връзки в Южна Корея се оказали безценни. За разлика от другите бегълци, които започвали нов живот в непознат свят, Ми-ран имала родственици, които я очаквали.
Под повърхността на бездушната забързаност на модерния живот в Южна Корея конфуцианските традиции все още имат непоклатима основа. Като единствен син бащата на Ми-ран бил продължител на семейната линия и след неговата смърт потомството му трябвало да поеме тази роля.
Когато през 1998 г. семейството на Ми-ран преминало река Тумън и отишло в Китай, първото, което направили, било да се обадят в общината в Сосан, Южен Чхунгчхонг, където бил роден баща ѝ. Всички се били преместили преди десетилетия, по време на масовата миграция към градовете. Самото село почти изчезнало, след като на територията му изградили водохранилище. Но в Корея домът е мястото, където е роден баща ти, независимо дали някой все още живее там. В общината имали адресите на двете по-малки сестри на Те У, и двете живи и живеещи близо до Сеул, и предложили да им препратят писмо. Семейството решило двадесет и три годишният брат на Ми-ран да напише писмото като единствения мъж, въпреки че бил най-малкият. Той написал много официален текст: "Пиша ви като единствен син на вашия брат. Бих искал да ви уведомя, че той си отиде от този свят миналата година в провинция Кьонгсонг, Северен Хамгьонг." Написал адреса и телефона на къщата в Йендзи, малък град близо до границата, където били отседнали.
След няколко седмици една от сестрите им се обадила. Имала известни резерви. Бил минал почти половин век, без да получат обаждане, писмо или дори да чуят слух, че брат им е оцелял след Корейската война. През 1961 г., осем години след края на войната, южнокорейското Министерство на отбраната го записало като загинал по време на бойни действия през 1953 г. Семейството било убедено, че той е починал на двадесет и една, без да остави деца. Името му било сложено на възпоминателната плоча за загиналите във войната, поставена на Националното гробище. Откъде можели сестрите му да знаят, че това не е измама, нескопосан опит да измъкнат пари от тях. Сестрата на Ми-ран, която вдигнала телефона, казала на леля си някои от нещата, които знаела. Дребни факти от семейната история, рождени дни и прякори. Южнокорейските им роднини предложили да направят ДНК тест. Ми-ран и останалите се съгласили.
Семейната среща продължила две седмици. И двете лели дошли в Китай заедно с други роднини, общо десет души. Веднага щом се видели, осъзнали, че не е необходим ДНК тест.
– Не можехме да спрем да се гледаме. Бяхме изумени от приликата, еднакви форми на главите и ръцете, еднаква походка, еднакъв маниер на говорене – каза ми Ми-ран.
– Сестрите на баща ми мислеха, че семейната линия е прекъсната, защото той е бил единствен син – спомняше си братът на Ми-ран. – Когато дойдоха в Китай и ги погледнах – бях поразен. Бяха жени, но изглеждаха точно като него.
Нямало връщане назад. Майката на Ми-ран искала да се върне в Чхонгджин, за да бъде с двете си дъщери и внуците си, които останали, но семейството се страхувало, че севернокорейското правителство ще разбере, че са се срещали с роднини от вражеската държава – само по себе си престъпление. Нямало какво друго да направят, освен да отидат в Южна Корея.