Двете лели отишли в южнокорейското консулство в Шънян, настоявайки роднините им да бъдат транспортирани в Сеул – това било най-малкото, което южнокорейските власти можели да направят за вдовицата и децата на ветеран, държан като военнопленник толкова години, но от консулството отказали. Ким Те Чжун, който по-късно спечели Нобелова награда за мир, тъкмо бил встъпил в длъжност като президент през февруари 1998 г. и започнал осъществяването на така наречената "слънчева политика" за намаляване на напрежението в отношенията със Северна Корея. Отношенията между Южна Корея и Китай също били деликатни. Служителите в консулството се опасявали, че ако, дадат убежище на семейството на Ми-ран, това можело да има негативни дипломатически последствия.
За щастие роднините им разполагали с необходимите средства, за да вземат нещата в свои ръце. Сестрите имали малък хотел, а един от синовете им притежавал обществена баня в покрайнините на Сеул. Той летял няколко пъти от Китай до Южна Корея, за да уреди прилични фалшиви паспорти за роднините си. Взел един от своя братовчедка, която била на годините на Ми-ран. Махнали снимката и сложили тази на Ми-ран. Една от лелите "изгубила" своя паспорт, за да може да го използва майката на Ми-ран. Всичко това било незаконно и дори по-късно един от братовчедите лежал цял месец в затвора за фалшифициране на паспорти, но свършило работа. През януари 1999 г. Ми-ран, сестра ѝ, брат ѝ и майка им пристигнали благополучно в Южна Корея.
Тъй като имала семейство там, Ми-ран не била възприемана като аутсайдер, а по-скоро като южнокорейка, която е прекарала първите двадесет и пет години от живота си в друга държава. Била севернокорейка, доколкото будела любопитство, но не толкова, че да изплаши южнокорейците. Ръстът ѝ от 1.60 см, който се възприемал като внушителен в Северна Корея, бил нормален за Южна Корея. Все още притежавала ясно изразените скули и римския нос, които спрели дъха на Джун Санг, когато я видял за пръв път пред киното. В нея имало тази тайнственост на севернокорейките, която толкова привлича южнокорейските мъже. Красотата, семейните връзки, самоувереността и природната ѝ интелигентност изиграли огромна роля. Почти веднага я приели в университета със специалност педагогика. Притежавала вродено красноречие, умеела да разказва истории заинтригуващо и често я търсели за интервюта и разговори за севернокорейската образователна система.
Малко преди да навърши тридесет, се запознала със снажен млад мъж, чиято широка усмивка и кръгли очила внушавали топлота. Имал хубава работа като цивилен служител на армията. Оженили се с одобрението на двете семейства. В края на 2004 г. родила сина си.
Отпразнуваха първата му годишнина в традиционния корейски стил с обяд за почти сто души – приятели и роднини. Бяха наели горния етаж на зала за празненства в източен Сеул, украсена със сини и бели балони. Ми-ран, съпругът ѝ и детето бяха облечени в цветни одежди, наречени ханбок, които се носят на специални церемонии. Дрехата на Ми-ран беше направена от блестяща коприна с цвят на слонова кост, с избродирани червени и черни ширити около яката. Беше лъчезарна и самоуверена, чудесна домакиня. Беше постигнала корейската мечта, всъщност мечтата на много жени, които познавам – красив съпруг, малко момченце и университетска диплома, която предстоеше да получи.
В начина си на обличане и говорене не се различаваше от южнокорейките. Вече нямаше онзи гърлен акцент, който издава севернокорейците. Със съпруга ѝ бяха купили апартамент в Сууон, град в покрайнините на Сеул, където живеят проспериращи млади семейства, които обаче не могат да си позволят цените от 1 милион щатски долара за апартамент в Сеул. Живееха в комплекс, наподобяващ гора от еднакви бетонни сгради, които се отличават една от друга само по номерата си. Като цяло не беше лошо място. Сградите бяха нови и чисти, фасадите, боядисани в приятен кремав цвят. Слънчевата светлина нахлуваше през френските прозорци и изпълваше дневната на апартамента на Ми-ран на втория етаж на една от сградите. Вътре беше светло и просторно, бебето имаше отделна стая, имаха кабинет с компютър "Самсунг" на бюрото и голяма кухня с модерни уреди.
Когато отидох у тях, Ми-ран приготвяше обяд на сина си, пухкаво малко детенце, което гледаше анимационно филмче в дневната.