– Ако го бях родила в Северна Корея, щях да го храня с оризово мляко с малко захар в него, ако изобщо можех да си го позволя – каза ми тя.
Говорихме за посоката, в която беше поел животът ѝ. Жонглираше между задълженията, свързани с образованието и семейството. Семейството на съпруга ѝ очакваше от нея да бъде традиционна корейска съпруга. Отглеждането на дете е скъпо; беше ѝ трудно да се справя с всичко. Ходеше на аеробика, за да свали излишните килограми от бременността. По кожата ѝ често излизаха пъпки от стреса. Проблемите ѝ не бяха много по-различни от тези на всички останали работещи майки, които познавах.
Дълбоко в себе си обаче Ми-ран беше същият човек, който бил поставен на дъното на обществото в Северна Корея – бедното момиче с нечиста кръв. Беше израснала, фориирана от непрестанна пропаганда, а след това бе преживяла болката от предателството; години наред живяла в страх, неспособна да казва на глас мнението си, таяща мисли, противоречащи на официалната доктрина. Беше се калила да минава покрай човешки трупове, без да забавя крачка. Беше се научила да изяжда обяда си до последното зрънце царевица или ориз, без да тъгува за своите ученици, които скоро щяха да умрат от глад. Тормозеше я непрестанно чувство на вина. Вината и срамът са обща характеристика на всички севернокорейски бегълци. Много от тях се мразят заради нещата, които е трябвало да направят, за да оцелеят.
В случая на Ми-ран вината не беше просто мъгляво чувство, породено от напускането на родината. Една-две години след като се бяхме запознали, тя ми разказа какво се е случило със сестрите ѝ, които останали. През лятото на 1999 г., около шест месеца след като те пристигнали в Южна Корея, Службата за държавна сигурност арестувала и двете ѝ сестри почти едновременно. Най-голямата сестра, Михи, красавицата на семейството, която се омъжила за военен и която толкова им помагала по време на глада, и сестра ѝ Ми Сук водили примерен живот, били лоялни към родителите си, съпрузите си и децата си и към Ким Чен Ир. Отвели ги посред нощ – същият сценарий като кошмара, който Ми-ран често сънувала, с единствената разлика, че оставили децата с бащите им, които трябвало да подпишат документи за развод. Най-вероятно ги бяха изпратили в лагери с доживотни присъди. Имайки предвид жестокия глад през 1999 г., почти сигурно бяха мъртви.
Съдбата на двете сестри тежеше като камък на съвестта на семейството, помрачавайки всеки щастлив момент. Дори когато Ми-ран роди здраво момченце, а брат ѝ беше приет в университет в Австралия, семейството не можеше да се зарадва истински. Изглеждаше им толкова несправедливо. Бегълците, които пристигаха по-късно, можеха да изпращат пари на роднините си в Северна Корея, които живееха, без да са репресирани и много по-добре от средния севернокореец. Може би сестрите на Ми-ран бяха толкова жестоко наказани, защото семейството е било сред първите избягали и заради лошия им произход. Майката на Ми-ран, жената с желязна воля, която поддържала цялото семейство по време на глада, рухнала, след като пристигнали в Южна Корея. Макар че била само на шестдесет и две, здравето и нервите ѝ я предали. Платила на шаман, предсказващ бъдещето, който ѝ казал, че нейните дъщери са още живи, но това само я разстроило още повече.
Тя се обърнала към религията. Като момиче в Чхонгджин, преди да започне режимът, тя ходела на църква и сега преоткрила вярата от детството си. Молела се постоянно, искайки прошка за това, че е предала децата си.
Ми-ран не беше вярваща и не намираше утеха в нищо. Вината пречеше на съня ѝ и нарушаваше всекидневието ѝ, макар и толкова натоварено, че не би трябвало да има време да мисли. Сестрите ѝ бяха платили най-високата цена, за да може тя да кара "Хюндай".
Мислеше и за любимия, когото беше изоставила. На него приписваше заслугата, че не се беше предала на съдбата, която ѝ предопределял нейният произход, че ѝ беше вдъхнал увереност като жена и като учител. Нито веднъж не беше казал и една дума срещу режима, но я беше научил да мисли самостоятелно, което бе запазило ума ѝ отворен и незасегнат от пропагандата.
Когато се срещахме, Ми-ран често говореше за Джун Санг. Подозирах, че ѝ доставя удоволствие да си спомня за първата си любов, за която не можеше да говори с майка си, а още по-малко със съпруга си. Когато си припомняше как Джун Санг я забелязал за пръв път пред киното или как се разхождали по цяла нощ в тъмнината, говореше въодушевено като ученичка, споделяща клюки с приятелката си.
– Можеш ли да си представиш? Три години, преди да започнем да си държим ръцете, шест години, преди да се целунем? И дори не беше истинска целувка, а само бегло по бузата.