Шегувахме се, че само несподелената, а в този случай неконсумираната любов трае вечно. Имах чувството, че копнееше не толкова по изгубената си любов, колкото по невинността си.
Попитах я дали знае какво се е случило с Джун Санг.
– Предполагам, че вече е женен – гласът ѝ заглъхна и тя сви рамене с престорено безразличие. Каза ми, че не съжалява, че вече не са заедно, обичала съпруга си, но съжалявала, че е заминала, без да има възможност да се сбогува. Спомни си последния ден в Чхонгджин, когато помислила, че го е видяла от другата страна на улицата, но не посмяла да се приближи от страх да не издаде плановете си.
– Аз и той имаме специална връзка. Мисля, че някой ден ще го видя отново.
Проведохме този разговор в средата на октомври 2005 г., малко след първия рожден ден на сина ѝ. Три седмици по-късно Ми-ран ми се обади, можех да доловя вълнението ѝ в слушалката. Съобщи ми новината: "Той е тук!"
Седмица по-късно се срещнахме на кафе в "Старбъкс" в Сеул, на няколко пресечки от работата ми. По описанията на Ми-ран си представях висок, красив мъж. Вместо това пред мен стоеше кльощав човек с джинси и очила. Въпреки това в него имаше нещо необикновено. Зъбите му блестяха бели като на кинозвезда. Гладките му бузи и разширените ноздри му придаваха екзотичен татарски вид, който ми напомняше малко за Рудолф Нуреев. Когато кафетата ни бяха готови, той скочи, за да ги вземе. Движеше се леко, личеше си, че се чувства добре в кожата си. От своя страна Ми-ран беше видимо нервна. Носеше къса дънкова пола и повече грим от обикновено.
Щях да отбележа, че изглежда учудващо спокоен за човек, който току-що е пристигнал от страна, в която няма кафенета, но се оказа, че Джун Санг е пристигнал в Южна Корея преди почти година. Когато разбрал от агент на Националната следствена служба, с когото се запознал по време на разпитите си, че Ми-ран е омъжена, решил, че е по-добре и за двамата да не я търси. Не защото не искал. Напротив, бил съсипан, след като тя заминала, много повече, отколкото Ми-ран си мислела. Бягството ѝ разтърсило силно неговото самочувствие. Най-много го боляло заради абсурдността на ситуацията. Защо пазили толкова тайни един от друг? Как така и двамата са искали да избягат, но не са си споделили? На всичкото отгоре се почувствал страхливец, че не избягал по-рано. Гордостта му била наранена не защото тя го изоставила, а защото се оказала по-смелата от двамата.
– Смятах, че съм по-напред от нея в осъзнаването на някои неща, но съм грешал – призна той.
Ми-ран го прекъсна за момент, за да успокои егото му.
– Аз също имах съмнения и изпитвах недоверие към управлението, но той имаше повече информация от външния свят.
Усмихна му се и той продължи разказа си. След като Ми-ран заминала, той се заровил в работата си в изследователския институт и му предложили постоянен пост и възможност да стане член на Работническата партия. Семейството му го насърчило. Това било най-доброто, което можел да постигне в Северна Корея. Животът му в Пхенян бил сравнително комфортен. Стаята, в която живеел под наем, била топла и имал достатъчно храна. Но не искал да се жени. Отказвал да излиза на срещи с момичетата от университета, които били подходяща партия. Не посещавал допълнителните лекции, които щели да увеличат шансовете му за членство в партията. Всяка вечер след работа се прибирал и пускал пердетата плътно, за да гледа южнокорейска телевизия.
През 2001 г. поискал разрешение да напусне работата си в института. Казал на началника и колегите си, че родителите му имат проблеми със здравето и като най-голям син трябвало да се грижи за тях, което било доста правдоподобно извинение. Истината била, че искал да се върне в Чхонгджин, където нямало да следят всяко негово движение и щял да бъде по-близо до китайската граница. Захващал временни работи и известно време работил в болницата близо до мястото, където с Ми-ран се разхождали вечер. Вместо да прахосва парите си, прекарвал повечето вечери у дома с родителите си, въпреки че трябвало да понася укорителното мълчание на баща си, отдал се на разочарованието от някога обещаващия му син.
Въпреки цялото обмисляне и планиране обаче нещата не преминали толкова гладко колкото при бягството на Ми-ран.
Джун Санг пестил пари за бягството си в продължение на три години. Бил методичен човек, който внимателно преценява последствията от всяка своя дума или действие. Планирал педантично всяка подробност чак до дрехите, които щял да облече за пътуването – скъпа риза, подарък от чичо му от Япония. Била твърде крещяща, за да я носи в Чхонгджин, и решил, че ако е облечен с нея в Китай, никой няма да го помисли за беден севернокореец. Обул най-хубавите си японски панталони и пъхнал раница в найлонова торба. Решил да премине границата през юни, когато реката е най-пълноводна. Избрал един от най-дълбоките участъци, защото нямало толкова охрана. Посредникът, който го придружавал, носел празни пластмасови бутилки, които да ги задържат на повърхността. Джун Санг и една четиридесетгодишна жена, която бягала заедно с него, се съблекли по бельо, извръщайки благоприлично поглед един от друг, въпреки че било тъмно като в рог. Джун Санг увил дрехите си в найлонови торбички, за да не се намокрят.