Водата стигала до брадата му, а течението било много по-силно, отколкото очаквал. Жената, която била с него, започнала да потъва. Не можела да плува. Той стиснал здраво ръката ѝ и продължил да се бори с течението. Внезапно босите му крака докоснали пясък и след малко изпълзял на брега с подгизнало бельо. Жената излязла след него. Бил в Китай. Погледнал другия бряг, назъбения силует на севернокорейските планини, сякаш докосващи небето, осветени от първите лъчи на зората. За секунда го пронизала тъга, но нямал време за колебание. Облякъл дрехите си, които се били намокрили въпреки торбичките, и последвал посредника в планината, отдалечавайки се от реката, докато не изгубили Северна Корея от погледа си.
Не очаквал, че може да е толкова студено през юни. Краката му се ожулили в мокрите обувки и се издули от пришки. Когато най-накрая стигнали селото, където се надявали да си починат и да хапнат, се оказало, че няколко дни по-рано хванали севернокореец да краде и местните били враждебно настроени към бегълците. Побързали да се махнат оттам, страхувайки се, че някой може да ги предаде на полицията. Жената, която пътувала с него, предложила да продължат към нейната крайна дестинация, село, където била живяла с китайски фермер. Докато вървели, тя разказала историята си на Джун Санг. Била с този мъж няколко години и имали бебе на една година. Арестували я преди седем месеца и я изпратили в лагер в Северна Корея. Искала да се върне при съпруга и сина си. Уверила Джун Санг, че той ще го приеме, докато се възстанови, за да продължи пътя си.
Оказало се, че и фермата не е спасението им. Когато стигнали, китайският фермер започнал да рита и удря жената и нападнал Джун Санг с мотика, крещейки ожесточено. Явно решил, че Джун Санг е неин любовник.
Джун Санг тръгнал из провинцията, самотен, без да знае накъде върви. Накрая видял рикша и скочил вътре, повтаряйки единствената китайска дума, на която посредникът го бил научил – "шъчан", пазарът. Слязъл на малък открит пазар и намерил една жена, която продавала кимчхи. Решил, че е корейка, и я попитал дали познава някого, който би го наел на работа. Очите ѝ се стрелнали от очилата му към кичозната японска риза.
– Изглеждаш като младеж, който никога не е вършил тежка работа – казала му пренебрежително. Въпреки това след известно увещаване го запознала с търговец от корейски произход, който имал фабрика за тухли и предложил работа на Джун Санг.
Той прекарвал дните си, носейки тежки корита с тухли, които били толкова горещи, че ако приближал лицето си достатъчно, можели да опърлят веждите му. Вечер в общежитието на работниците пишел в тетрадка, която си купил. За пръв път в живота си водел дневник – в Северна Корея било твърде опасно да изливаш искрените си мисли на лист хартия. Пишел за времето, прекарано в университета. Пишел стихотворения. След тежкия работен ден в завода дневникът му помагал да си припомни причините, заради които е избягал.
Прекарал два месеца във фабриката и спестил пари, за да изпълни целта си да стигне до Южна Корея. Взел автобус до Циндао, където има голяма южнокорейска търговска общност и консулство.
Южнокорейските консулства в Китай са изключително добре охранявани, именно за да не допускат хора като Джун Санг, но той смятал, че ще го пуснат, ако е облечен подходящо. С останалите си пари купил костюм и нови очила. Появил се пред сградата със самоуверена походка и минал покрай охраната на входа, качил се на асансьора и натиснал копчето за седмия етаж, където се намирал консулският отдел. Но копчетата за седмия и осмия етаж работели само със специален ключ. Когато излязъл на шестия етаж, забелязал още един пазач и се вмъкнал обратно в асансьора. Накрая се качил до деветия етаж и слязъл по стълбите. Когато изтичал навън, чул настойчивите гласове на пазачите, говорещи по радиостанциите си.
Имал късмет, че се измъкнал, без да го арестуват.
Джун Санг нямал повече пари, нито идеи. Замислил се дали да не се върне в Северна Корея и може би щял да го направи, ако не открил интернета.