Въпреки че бил студент в един от най-престижните университети в Северна Корея, Джун Санг никога не бил използвал интернет. В университета му имало прилични компютри, IBM съвместими, с процесори Pentium 4. Той бил използвал севернокорейския "интранет" – затворена система, до която се допускали само хора от академичните среди, за да имат достъп до различни научни трудове и до цензурирана енциклопедия, купена от държавата, но по отношение на интернет Северна Корея била като черна дупка, една от малкото държави в света, до които той не достигнал. В компютърните клубове в Чхонгджин децата можели единствено да играят игри. Нищо повече.
Джун Санг бил чувал за интернет и когато отишъл в Китай, любопитството му се засилило. В главата му се зародила смътната идея, че той може да му помогне да разреши проблемите си. Но как да се добере до него? На автобусната гара в Циндао започнал да се шляе наоколо, ослушвайки се за някой, който говори корейски, и накрая се приближил към млад мъж. Оказало се, че е южнокорейски студент на разменни начала.
– Няма проблеми. Ще те науча да го използваш. Много е лесно – казал на Джун Санг, докато вървели към интернет кафене.
За Джун Санг това било цяло откритие. С всяко натискане на мишката светът се отварял пред него. За пръв път се почувствал уверен, че решението му да избяга в Китай е било правилно. Седял там, с образование от най-добрия университет в страната му, един от най-грамотните в компютърно отношение севернокорейци, а се чувствал като малко дете, което за пръв път открива света. Написал в южнокорейската търсачка думите "Северна Корея – човешки права" и "Севернокорейски бегълци".
През следващите няколко седмици Джун Санг седял до късно през нощта в кафенето, ядял полуготови нудели и четял. Научил, че и други севернокорейски бегълци имали подобни проблеми, докато стигнат до Южна Корея, и проучил стратегиите, които използвали, кои действали и кои се провалили. Образовал се по въпросите на южнокорейското законодателство, уреждащо статута на севернокорейските бегълци, и дипломатическите проблеми, които възпрепятствали приемането на бегълци в посолствата и консулствата на Южна Корея в Китай. Проучил картата на Китай, графиците на самолетите и влаковете и се чудел как да се измъкне.
И тогава един ден прочел за свещеник в Инчхон, който пишел с голямо съчувствие за нелегалната мрежа за прекарване на бегълци през Монголия. Джун Санг, който с помощта на южнокорейския студент си направил електронна поща, му изпратил писмо, изпълнен с въодушевление: "Аз съм в Циндао. Можете ли да ми помогнете да стигна до Южна Корея?"
Маршрутът на Джун Санг бил същият като този на Ким Хьок. Дотогава вече стотици хора били избягали по този път и местата за пресичане на границата и безопасните убежища били добре познати. Трябвали му 2500 долара за пътуването, които неговият чичо от Япония му изпратил. Взел влака за Еренхот, след това прекосил пустинния район на границата с Монголия, където граничната полиция го предала на южнокорейското посолство. Пристигнал в Южна Корея през октомври 2004 г. и бил предаден за разпит на Националната следствена служба.
След това било негов ред да задава въпроси. Не бил първият му въпрос, но един от първите: Можете ли да ми кажете как да се свържа с Ми-ран? Бил сигурен, че е в Южна Корея, защото в интернет кафенето в Циндао потърсил името ѝ в мрежата и прочел интервю, което била дала. НСС следяла внимателно севернокорейските бегълци и със сигурност трябвало да има информация за нея.
Агентът на следствената служба се поколебал. Според правилата нямали право да дават на бегълците информация за други бегълци, защото има опасност да са севернокорейски шпиони.
– Съжалявам. Не мога да дам такава информация, освен ако не сте близки роднини.
– Тя ми е годеница. Първата ми любов – умолявал го Джун Санг.
Агентът се разчувствал и обещал да проучи въпроса. На следващия ден влязъл при Джун Санг и му казал, че ще му даде телефонния ѝ номер, но трябва да знае, че тя е омъжена.
Джун Санг бил поразен. Когато се замислил, осъзнал колко глупаво било да смята, че тя ще е сама и ще го чака. Ми-ран вече била на тридесет и една. Не знаели нищо един за друг вече повече от шест години.
– Честно казано, дотогава дори не ми беше хрумвало, че може да е омъжена – спомни си Джун Санг.
Опитал се да се утеши. Припомнил си стихотворение от унгарския поет от деветнадесети век Шандор Петьофи, което си рецитирал наум, докато прекосявал река Тумън: