Когато го прочел за пръв път в Пхенян, стихотворението го разчувствало силно и той го научил наизуст. Жертвал любовта си към Ми-ран, за да остане в Пхенян. Никога не я поставил на първо място в живота си. Дошъл в Южна Корея единствено и само за свободата.
През следващите месеци Джун Санг преминал през същите изпитания като другите бегълци. Завършил програмата за ориентиране, наел си апартамент, купил си мобилен телефон и се скитал по улиците и пазарите объркан, опитвайки се да не пада духом. Имал само няколко приятели и понякога съжалявал, че не знае къде живее Ми-ран. След като разбрал, че е омъжена, казал на агента на следствената служба, че не иска телефонния ѝ номер. "По-добре е да я оставя на мира. Все пак е омъжена" – казал си.
Една вечер отишъл на гости на човек, с когото се запознал в Ханауон. Било неофициално събиране на севернокорейци, които от време на време се виждали на по бира. Сред тях бил и мрачен младеж, когото Джун Санг веднага познал – бил малкият брат на Ми-ран. Преди години му давал бонбони, за да се опита да спечели благоразположението му. Но тогава Сокчу бил дете и сега не познал Джун Санг.
Същата вечер се заговорили и след това разговаряли и на следващите им сбирки. Не след дълго Сокчу започнал да става подозрителен.
– Откъде знаеш толкова много за мен и за семейството ми? – попитал. Тогава, преди Джун Санг да успее да отговори, той се ударил по челото и сам си отговорил на въпроса.
– Ами да, ти си онзи тип, който се мотаеше около сестра ми.
Седмица по-късно Джун Санг вървял по тротоара покрай съвсем идентични високи жилищни сгради. С Ми-ран се разбрали да се срещнат на станция на метрото в източен Сеул. След като Сокчу разбрал кой е, Джун Санг вече нямал избор и ѝ се обадил. Доловил негодуванието, което се появило в тона ѝ, щом разбрала, че говори с Джун Санг.
– Защо не се обади по-рано? – казала Ми-ран. – Можехме да ти помогнем.
Почувствал се като глупак. Бил в Южна Корея вече почти година, през която се бъхтел всекидневно, чувствайки се изгубен, отчаян и самотен. Един приятел щеше да му дойде добре, особено някой, който го познава и знае откъде идва. Макар че самият той се чувствал огорчен като мъж, изоставен без предупреждение, накрая започнал да се извинява.
Непрекъснато поглеждал мобилния си телефон, за да види колко е часът – никой, когото познавал, не носел часовник. Чудел се дали не е объркал линията и сега да чака на грешен изход. Все още се чувствал объркан от всичките линии на метрото, които изниквали от непрестанно разширяващата се мрежа на централен Сеул. Всяка станция била по-голяма от предишната, с безкрайни коридори, облицовани с плочки и с многобройни изходи, неразличими един от друг. Този се намирал в новопостроен жилищен квартал, където Ми-ран му казала, че живее майка ѝ. Джун Санг наблюдавал хората по тротоара, търсейки някого в прииждащите тълпи, когото да разпознае. Бил ясен ден в краткия, но съвършен промеждутък между влажното лято и зимата. Улиците били претъпкани с хора, повечето жени, защото бил работен ден, а повечето южнокорейки не работят, след като родят. Джун Санг ги наблюдавал в техните тесни дънки, бърборещи по мобилните си телефони с пухкави играчки, полюшващи се от тях. Някои бутали луксозни детски колички, които сигурно стрували повече от велосипед. В Северна Корея детските колички били нещо непознато – децата, които още не могат да ходят, се завързват за гърба на майката с дълъг шал. Джун Санг се чудел дали Ми-ран е като тези разглезени млади майки. За секунда се паникьосал дали не е минала покрай него и той не я е познал. Тогава чул някой да вика името му и се обърнал стреснато.
– Отдавна ли чакаш? – попитала Ми-ран, сваляйки прозореца на колата си.
Въображението на Джун Санг все още се поддавало на романтични сценарии в холивудски стил. Години наред тръпнел в очакване на тяхната среща и продължавал да си представя сцената, в която двамата тичат един срещу друг на мъгливия перон на железопътна гара. Разигравал и други сценарии, но в нито един от тях не присъствала кола и със сигурност не с Ми-ран зад волана.
Спряла на автобусната лента и отворила страничната врата, приканвайки го да се качи. Говорела бързо, извинявала се за закъснението си, обяснявала му за натовареното движение и че не можела да намери място за паркиране. Очите ѝ следели пътя, докато неговите постоянно се стрелкали към нея. Чертите на лицето ѝ били същите – не можел да повярва, че си е помислил, че може да не я познае. Може би не била толкова лъчезарна, колкото си я спомнял, а може би красотата ѝ е била преувеличена от годините на копнеж.