Кожата ѝ издавала напрежението от отглеждането на малко дете. Имала малко акне около брадата, недобре прикрито с грим. Доловил известна прилика с аджума в нея. Носела плисирана пола с цвят на кайсия и широка блуза с къс ръкав. Дрехите ѝ не били прости. Нито животът ѝ. Простотата на юношеството била изчезнала отдавна.
– Толкова си спокойна – нарушил мълчанието.
– Не, не, всъщност съм много нервна – отговорила тя.
Стигнали до тих и спокоен ресторант в покрайнините на града. Започнали с любезни въпроси за семействата си, но нямало тема, която да не води до трагедия. Джун Санг не смеел да попита за сестрите ѝ. Бил чул, че са ги арестували. А тя не смеела да го попита за родителите му, които той може би никога повече нямало да види. Бързо стигнали до въпроса за внезапното заминаване на Ми-ран. Докато разговаряли, усетил как гневът му се надига.
– Можеше да се опиташ да ми изпратиш някакъв знак – казал ѝ той.
Тя възразила. Когато избягали, не била сигурна какво точно правят. Можело да бъде просто пътуване до Китай, за да видят роднините си, и въпреки че не ѝ повярвал, се почувствал по-добре, когато я чул да го казва.
Тя разбрала, че той не е бил в Чхонгджин през октомври 1998 г. преди заминаването ѝ. Когато помислила, че го е видяла на улицата, това всъщност е било въображението ѝ.
– Ако си искал да дойдеш в Южна Корея, защо не дойде по-рано? – попитала го тя.
Джун Санг не можел да ѝ отговори. Ми-ран се разплакала, било ясно какво има предвид. Била омъжена и имала дете. Било твърде късно.
В течение на месеците въодушевлението, че са се намерили, отново намаля. Когато говорехме, често звучаха раздразнени един от друг. Джун Санг се оплакваше доста свадливо, че Ми-ран не е толкова красива, колкото е била преди. Ми-ран му била обещала да го запознае с жени, но не го направила. Общували главно по електронна поща или чрез съобщения по мобилния телефон. Удобството на модерните средства за комуникация убили част от магията между тях. Връзката им процъфтявала във враждебните условия на живота в Северна Корея. Чувствата значели много повече, когато са изразени на ръка върху така ценни листове хартия и изпратени по бавните влакове, останали без гориво.
– Сега, когато мога да му се обадя, щом поискам, или да му изпратя съобщение, вече не ми е толкова интересно – призна Ми-ран. – Дори ми е трудно да разбера как съм могла да прекарам толкова години обсебена от него.
Обратът в социалния им статус не помогнал на отношенията им. В Северна Корея Джун Санг бил от по-доброто семейство, с пари, хубави японски пуловери, образование от Пхенян. Сега бил новопристигнал, без пари и без връзки. Севернокорейското му образование било безполезно в Южна Корея. Всичко, което знаел за науката и технологиите, било остаряло. Нямал перспективи за хубава кариера и захващал само временни работи като доставчик на храна. Един ден, докато я разнасял на мотора си, го бутнало такси. Станал от асфалта и след като видял, че и той, и моторът са невредими, продължил. Когато се върнал в ресторанта и разказал какво е станало, шефът му избухнал в смях. Ако Джун Санг не бил толкова наивен и зелен, щял да измъкне обезщетение от шофьора на таксито.
Джун Санг не обърнал внимание на думите му. Не се дразнел от хапливите забележки на южнокорейците. Самоувереността му имала здрави корени. Никога не се самосъжалявал, нито изпитвал съмнения заради бягството си, въпреки че се тревожел, че повече няма да види родителите си. Наслаждавал се неимоверно на най-дребните свободи, които му предлагал новият му живот. Носел дънки точно защото в Северна Корея не можел. Пуснал косата си до раменете. ("Винаги съм си мечтал да имам дълга коса. Реших да го направя, преди да стана на четиридесет, за да не изглеждам като загубеняк" – каза ми той.) Четял ненаситно. В Северна Корея успял да получи някакво хуманитарно образование, но имал огромни празнини. Често му давах книги. Любимата му беше превод на "1984". Беше смаян от факта, че Джордж Оруел е разбрал толкова добре тоталитарния режим, който в Северна Корея беше реалност.
Миналата година се видяхме на обяд в "Лоте Уърлд", огромен търговски и увеселителен комплекс в южен Сеул. Беше неделя следобед точно преди лунната Нова година и бе пълно с хора. Проправихме си път през тълпите, за да намерим място, където да говорим. Накрая намерихме места в суши ресторант с въртящ се бар, последната мода в Южна Корея. Докато вземахме суши от движещата се лента, Джун Санг ми каза, че се е записал в университет, за да завърши фармация, като сравнително бърз начин да получи професия. През ваканциите монтирал вентилационни системи на строителен обект в покрайнините. Изборът му изглеждаше странен за някого с неговия произход. Подозирах, че когато се видим следващата година, ще прави нещо съвсем различно.