Групата на враговете включвала "кисенг" (артистки, които също като японските гейши могат да предлагат малко повече на клиенти, които си плащат), гадателки и "муданг" (шамани, които също спадали към низшата класа по време на династията). В тази категория влизали и съмнителните в политическо отношение, както е посочено в Бяла книга, посветена на проблема с правата на човека в Северна Корея, въз основа на разказите на бегълци в Южна Корея:
Хора от семейства на богати фермери, търговци, индустриалци, земевладелци или такива, чиято частна собственост е била изцяло конфискувана; прояпонски и проамерикански настроени; реакционни бюрократи; хора, избягали от Юга... будисти, католици, отстранени от длъжност държавни чиновници, хора, които са помагали на Южна Корея по време на Корейската война.
Като бивш южнокорейски войник Те У бил поставен доста надолу в системата – не съвсем на дъното, защото хората, които попадали в тази категория (около 200 000 или 1 процент от населението), били изпращани доживотно в трудови лагери, създадени по модела на съветския гулаг. Севернокорейците от низшите прослойки на обществото нямали право да живеят в показната столица Пхенян, нито в по-хубавите райони на юг, където почвата е много по-плодородна, а климатът – по-топъл. Те У не можел и да мечтае да бъде приет в Работническата партия, която също като Комунистическата партия в Китай и Съветския съюз контролирала най-доходните служби.
Хората от неговата прослойка били внимателно следени от съседите си. Севернокорейците били организирани в т.нар. "инминбан" – буквално "народни групи", състоящи се от около двадесет семейства, чиято задача била да се следят един друг и да контролират квартала, в който живеят. Инминбанът има един избран ръководител, обикновено жена на средна възраст, който докладва всичко подозрително на висшестоящите органи. Било почти невъзможно севернокореец от низшите прослойки на обществото да се изкачи в социалната система. Личните досиета били пазени под ключ в местните служби на Министерството на обществената сигурност и за по-голяма безопасност и в планинската провинция Нянгганг, в случай че някой посмее да подправи информацията, съдържаща се в тях. Единствената посока на движение в социалната йерархия била надолу. Дори да си част от групата на най-верните, запазена за роднини на управляващото семейство и партийни кадри, можеш да бъдеш понижен за лошо поведение. Но попаднеш ли в групата на враговете, оставаш там до живот. Независимо каква е била причината, петното остава завинаги и не може да бъде изтрито. И също като кастовата система в д-ревна Корея, социалното положение на семейството е наследствено. Греховете на бащата са грехове на децата и на внуците.
Севернокорейците наричат тези хора "пулсун" – с "нечиста кръв" или опетнени.
Ми-ран, сестрите и брат ѝ носели това петно. Било ясно, че възможностите им ще бъдат също толкова ограничени, колкото тези на баща им.
Като дете Ми-ран не осъзнавала нещастието, което я сполетяло още преди да се роди. Родителите ѝ смятали, че е най-добре да не споменават на децата си нищо за южнокорейските корени на баща им. Каква би била ползата да ги натоварват със знанието, че най-добрите училища и най-добрите служби ще бъдат недостъпни за тях, че животът им скоро щял да стигне до задънена улица? Ако знаеха, биха изгубили мотивация да учат, да свирят на музикални инструменти и да спортуват.
Севернокорейците не са информирани за социалното разделение, така че не било очевидно от пръв поглед, че нещо в статута на семейството не е наред. Въпреки това самите деца подозирали, че има нещо необичайно около баща им. Той бил странна, самотна фигура, която сякаш носела тежък товар. Нямал роднини. Не само че не говорел за миналото, а изобщо говорел рядко. Отговарял едносрично на зададените въпроси, гласът му винаги бил тих, почти шепнещ. Изглеждал най-щастлив, когато правел нещо с ръцете си, когато поправял нещо из къщата, изцяло съсредоточен в дейността си, която му давала извинение да не говори. Нямало и следа от нахаканото малко момче, което се разхождало важно, играейки генерал. Съпругата му, от която дъщерите наследили своя висок ръст и атлетизъм, говорела вместо него. Ако трябвало да се скарат на децата или да се оплачат на съсед, винаги тя го правела. Дори той да имал мнение, никога не го споделял. В случаите, когато успеели да се доберат до вестник, което било лукс в Северна Корея, той четял тихо под светлината на единствената лампа с 40-ватова крушка. Каквото и да мислел за последните велики дела на Ким Ир Сен, възвеличени в "Родонг Синмун", официалният вестник на Работническата партия, или в местния всекидневник "Хамбук", никога не го казвал. Дали бил започнал да вярва в Северна Корея? Поддал ли се бил на пропагандата?