– Какво може да очакваме от Ким Чен Ун, когато баща му управлява страната толкова лошо, че хората умират от глад? – сподели И, жената от Мусан.
Когато в Северна Корея храната свърши, режимът започва да храни хората с пропаганда. В Пхенян млади партийни кадри седят под мъжделеещите улични лампи, мърморейки под носа си думите, които е трябвало да наизустят от новогодишното обръщение на Ким Чен Ир за плановете му да подобри стандарта на живот на хората. Плакатите, призоваващи хората да работят повече, за да развият икономиката в "150-дневна битка", са последвани от нова кампания за "100-дневна битка", настояваща за още жертви в името на страната.
Казвали им, че трудът им ще бъде възнаграден през 2012 г., когато Северна Корея планира големи празненства по случай 100-тодишнината от рождението на Ким Ир Сен. Правителството приема този краен срок до 2012 г. толкова сериозно, сякаш Пхенян планира домакинството на Олимпийските игри, а пропагандата тръби, че Северна Корея ще стане "силна и просперираща нация". Хората са скептично настроени.
– Казват, че всичко ще се оправи, че до 2012 г. хората ще живеят добре. Но аз мога да смятам, това са само две години, и наистина се чудя как точно ще се подобри положението, когато в момента хората нямат какво да ядат – каза ми двадесет и осем годишна жена от покрайнините на Пхенян, която избягала в Китай в края на 2009 г.
Последното ми пътуване в Северна Корея беше в края на 2008 г. и кампанията за 2012 г. вече беше започнала. Бях изненадана, когато видях няколко нови сгради, които се строяха в столицата, и други, до които бяха издигнати скелета, за да ги ремонтират. Въздухът беше изпълнен с шума на електрически триони и пневматични чукове. Нямаше нищо общо с другите азиатски столици, където градският пейзаж постоянно се променя, но въпреки това беше забележително за Пхенян, град, в който времето сякаш беше спряло през 60-те години на миналия век. От десетилетия там не беше строено нищо освен няколко паметника на ръководството. Водачът ми каза, че до 2012 г. ще бъдат завършени 100 000 нови жилищни сгради. Голямата зала, където поставят революционни опери, се ремонтираше, а най-старото и изискано кино в Пхенян – "Тедонгмун" – вече беше реновирано. Това, което ме порази най-много, беше, че възстановяваха фасадата на най-голямата безсмислица, строена някога от режима, 105-етажният хотел "Рюгьонг", чието изграждане беше преустановено преди почти двадесет години заради липса на средства. Египетският консорциум "Ораском" се беше съгласил да поеме проекта като част от сделка за 400 милиона долара за изграждане на мрежа за мобилни телефони. Мрежата вече работи и макар че телефоните могат да се използват само за местни разговори, все пак е крачка, водеща Северна Корея към двадесет и първи век.
Беше топла септемврийска седмица и няколко жени носеха тесни сандали с високи токчета. За пръв път видях и жена на средна възраст, която беше с леко наднормено тегло – далеч от американските стандарти за затлъстяване, но достатъчно странно за Пхенян, за да ме накара да извадя фотоапарата си и да се опитам да я снимам, преди да завие зад ъгъла. Но какво означаваше това? Добре известно е, Пхенян е бутафорен град, поддържащ изкуствен имидж, за да заблуди чужденците. Където и да отидеш в Пхенян, срещащ подозрително добре облечени хора в сякаш нагласени ситуации – например млада жена с бузи, напудрени с руж, облечена в традиционна рокля, седи на бетонна пейка под главната статуя на Ким Ир Сен, преструвайки се, че чете книга. Трябва ти известно време, за да разбереш какво не е наред в картинката. Веднъж наблюдавах група войници в спретнатите им униформи, които приближаваха статуята с букет цветя. Когато се поклониха ниско в знак на уважение, панталоните им се повдигнаха точно толкова, колкото да забележа, че нямат чорапи. В Северна Корея има постоянен недостиг на чорапи.
По време на друго мое пътуване до Пхенян по-рано през 2008 г., този път в делегация, придружаваща Нюйоркската филхармония, градът беше осветен, сякаш беше Коледа. Площад "Ким Ир Сен" се къпеше в светлини, а главните улици бяха осветени от гирлянди малки лампички. Делегацията от повече от 300 души, сред които музиканти и журналисти, беше отседнала в хотел "Янгакто" (с прякор "Алкатраз", защото се намира на остров в реката и по този начин не позволява на туристите да се разхождат наоколо). Въпреки че беше февруари и навън бе лют студ, в стаите беше толкова горещо, че трябваше да стоим по тениски. Беше организиран пресцентър с интернет достъп. Вечерята представляваше банкет с много ястия, сред които сьомга, раци, агнешко, фазан и виенски шоколадови торти. Шведската маса на закуска беше украсена с ледени скулптури и издълбани пъпеши, пълнени с най-разнообразни храни, може би малко странно, но доста впечатляващо. Дори най-скептичните журналисти сред нас останаха с впечатлението, че Северна Корея е започнала да се възстановява след "великия поход" от 90-те години.