Естествено бяхме изиграни. Всичко това беше просто шоу, кратък антракт, в който светлините бяха осветили иначе мрачния театър на разпадащата се Северна Корея. Достъпът до интернет изчезна. Светлините изгаснаха. Седмица след концерта говорих по телефона с представителя на Световната програма по прехрана на ООН в Пхенян Жан Пиер дьо Маржери, който ми каза: "Веднага щом си тръгнахте, пак настана пълен мрак."
Световната програма по прехрана, която има най-силно присъствие сред агенциите за хуманитарна помощ в Северна Корея, дава доста мрачна оценка за икономическото положение в страната. Проучване сред 250 севернокорейски домакинства през лятото на 2008 г. е установило, че две трети все още допълват храненето си с трева и бурени. Повечето възрастни не обядват, защото нямат достатъчно продукти. Според Маржери на въпроса кога ще бъде следващото им хранене отговаряли, че не знаят, или давали неопределен отговор, например: "Надявам се, че роднините ми, които работят в кооперативно стопанство, ще ми донесат малко картофи довечера." Някои от запитаните се разплакали, докато отговаряли на въпросите.
Агенциите на ООН пишат в докладите си, че населението е хронично недохранено от години. В друг доклад от 2008 г. на група американски агенции за хуманитарна помощ се казва, че според учителите децата нямат енергия и изостават в социалното и когнитивното си развитие. Работниците не могат да издържат един пълен работен ден и изпълнението на задачите им отнема по-дълго от нормалното време. Болничните служители казвали на агенциите, че се наблюдава между 20 и 40% увеличаване на храносмилателните смущения, причинени от недохранване.
Щом излезеш от Пхенян, виждаш истинската Северна Корея, макар и през прозорците на автобуси или бързо движещи се коли. Дори служители на агенциите за хуманитарна помощ, които са установени в Пхенян, нямат право да излизат в провинцията без придружители. На екскурзия до Нампо (градът на западното крайбрежие, където Ми-ран видяла труп за пръв път) през септември 2008 г. видях хора, които изглеждаха като бездомници, спяха по тревата около главната улица. Други клечаха с наведени глави, очевидно нямаха какво друго да правят в десет часа сутринта в работен ден. Покрай пътя вървеше босокрако момче на около девет години, облечено в кална униформа, която висеше до под коленете му. Това беше първият път, когато видях известните скитащи лястовички, кочхеби.
По целия път между Пхенян и Нампо се виждаше, че работоспособното население на Северна Корея е заето с производството на храна. Жени на средна възраст, работещи в канцеларии, бяха изпращани в провинцията с малки бележници и лопати, преметнати на рамо. Отстрани на пътя по-възрастните пълзяха на четири крака, отсявайки ядливите бурени. Провинцията смърдеше от нощната тор, която все още се използваше вместо изкуствени торове. Имаше много малко моторизирани превозни средства в полята. Камионите, бълващи пушек, изглеждаха сякаш са приспособени да използват дървен материал и царевични кочани вместо гориво. Хората носеха големи чували на гърбовете си, прекосявайки прегърбени ръждясалите железопътни линии, които изглеждаха сякаш не са използвани от години.
Няколко души от тези, чийто живот проследих в книгата, от време на време се свързват със семействата си в Чхонгджин по незаконните телефони в Мусан, Херьонг и други гранични градове, в които се хваща сигнал от Китай. Повечето изпращат пари чрез посредници в Китай и поне допреди валутната реформа семействата на бегълците са били сред най-богатите.
– Мъжът ми казва, че агентите на Службата за държавна сигурност непрекъснато ходят у тях да искат нещо. Даже ходят да се бръснат, защото знаят, че той е единственият, който има ножчета за бръснене – каза ми веднъж Ок Хи.
Но след валутната реформа всичко, което били спестили, изгоряло.
– Животът и преди беше труден, но сега е станал още по-труден – каза ми г-жа Сонг, когато я видях за последно през януари 2010 г., шест седмици след ревалоризацията. Тя и другите бегълци се тревожеха и че политическата нестабилност в Северна Корея и отчаянието могат да доведат до репресии срещу семействата на бегълците.
Увеличаването на разликата между бедните и богатите довело до увеличаване на престъпността. Чхонгджин станал свидетел на жестоки убийства. Съпругът на втората дъщеря на г-жа Сонг работел като охрана на гарата до 2006 г., когато той и съпругата му дошли в Южна Корея, след като Ок Хи ги извикала. Когато избягал, имало толкова много кражби на храна от складовете с товари, че раздали на пазачите оръжия с истински патрони и им дали заповед да стрелят на месо. Същите правила се отнасяли за тесните ивици земя, засадена с царевица за семействата на железопътните работници. Чхонгджин има и учудващо голям проблем с наркотиците заради широко разпространения "лед" или кристален метамфетамин, който се произвежда в малки фабрики и се продава в града и на китайската граница. Той е евтин и намалява апетита, което го прави подходящ наркотик за севернокорейския начин на живот.