В Чхонгджин не се наблюдава строителното оживление, което видях в Пхенян. С изключение на няколко бензиностанции покрай главния път, в центъра от години не е построено нищо значимо. Най-новата сграда е яркорозова конструкция, издигната в края на 90-те години, където било изложено цветето кимирсенче – специален сорт, кръстен на Великия вожд. Фасадите на сградите от двете страни на Главния път № 1 бяха пребоядисани в пастелни нюанси на тъмнозелено и прасковено, но корнизите се ронеха, което представляваше постоянна опасност за пешеходците. Новите плакати, поставени на равни разстояния по целия път, натрапваха най-новия лозунг за възстановяване на икономиката: "кьонгдже чонсон", икономическия фронт. Няколко години по-рано хората започнали да отварят частни ресторанти в изоставени сгради, в които преди това се помещавали държавните ресторанти и предприятия, някои дори с караоке клубове, но до 2008 г. всичко беше затворено.
– Чхонгджин изглежда като град, който се връща назад във времето. Всичко е в окаяно състояние и изглежда, че положението се влошава – каза Антъни Банбъри, регионален директор за Азия на Световната програма по прехрана, който посети града през 2008 г. – В повечето заводи няма никакви признаци на дейност. Най-много един от осем комина да изпуска по малко пушек.
В отчаяната си нужда от чуждестранна валута през последните няколко години севернокорейският режим разреши посещенията на Чхонгджин за малък брой туристи, обикновено по пътя на връщане от планината Чхилбо, туристически обект на юг. Никой не е впечатлен. Мой приятел от Европа, който беше в Чхонгджин миналата година, го описа като "изключително мизерен град". Трудови екипи, в които имало стари хора и деца, строели път в центъра на града и моят приятел ги наблюдавал как работят от 5 часа сутринта до късно през нощта, носейки тежки камъни, които разтрошавали на чакъл с големи чукове. "Точно както съм виждал да работят затворниците по филмите" – каза ми той.
Екарт Деге, германски географ, който така великодушно осигури снимките за тази книга, видял същите сцени на тежък физически, труд през 2008 г., докато пътувал по пътя за Кьонгсонг, където са израснали Ми-ран и Джун Санг. "Имаше хиляди хора, които носеха пръст в лопати от хълмовете наоколо и я трупаха на малки купчини, сякаш строят пирамиди" – разказа Деге. В града забелязал и необичайно голям брой хора, клечащи в почти емблематичната за Северна Корея поза, със свити до гърдите колена, пазейки равновесие на седалищните си части. "В другите краища на света хората винаги правят нещо, а тук просто седят."
Това е характерно за Северна Корея явление, което и други са забелязали. Поради липсата на столове или пейки хората седят с часове на земята покрай пътищата, в парковете, на пазара. Гледат право напред, сякаш чакат нещо, може би влак или минаваща кола? Приятел или роднина? Може би не чакат нищо конкретно, а просто чакат нещо да се промени.
Барбара Демик май 2010 г.
БЛАГОДАРНОСТИ
Отправям най-дълбоките си благодарности към шестимата севернокорейци, чиито истории разказах в книгата. Те великодушно отделиха от времето си, понесоха всички неудобни въпроси, преживяха отново болезнените спомени единствено за да помогнат на мен и на читателите да разберем техния свят. Благодарна съм и на членовете на техните семейства за помощта им. Джина Пак заслужава специални благодарности заради любовта ѝ към езика и търпението, което прояви, докато превеждаше повечето интервюта, включени в книгата. Покойният д-р Че Нам ме запозна с първите хора от Чхонгджин, които срещнах. Нямаше да науча толкова много за Северна Корея без помощта на изключително смела жена, ще я нарека К, която се отказа от удобствата на живота си като пенсионер в САЩ и въпреки напредналата си възраст работи неуморно заедно със своя съпруг, за да помага на севернокорейските бегълци. Тя е един от многото хора, чиито имена заслужават да бъдат споменати тук.