– Ти, стани – заповядал един от тях.
Дали ѝ знак да ги последва в учителската стая. Когато отишла, там чакали още четири момичета. Разгледали картона ѝ, измерили я. Със своите 1.62 см Ми-ран била едно от най-високите момичета в класа. Засипали я с въпроси: Какъв е успехът ѝ? Кой е любимият ѝ предмет? Здрава ли е? Боли ли я нещо? Тя отговаряла на всички въпроси спокойно и според нея вярно.
Повече не ѝ се обадили. Не че искала да я отведат далеч от семейството ѝ, но да те отхвърлят винаги е обидно.
Дотогава децата вече били осъзнали, че проблемът се крие в произхода на семейството им. Те започнали да подозират, че баща им е дошъл от другата страна на границата, защото нямали роднини в северната част, но изобщо не си представяли при какви обстоятелства. Предполагали, че е бил привърженик на комунистическата идея, който избягал героично, за да се запише в армията на Ким Ир Сен. Братът на Ми-ран най-накрая успял насила да изкара истината на повърхността. Емоционален младеж с постоянно свъсени вежди, Сокчу прекарал месеци, зубрейки за приемен изпит за института за подготовка на учители. Знаел перфектно всеки отговор. Когато му казали, че не е издържал изпита, той се изправил ядосано пред оценяващата комисия, искайки обяснение.
Истината била съкрушаваща. Севернокорейската версия на историята била усърдно втълпявана на децата още от малки. Американците били въплъщение на злото, а Южна Корея е техен жалък лакей. Те изучавали снимки на страната си след като била разрушена от американските бомби. Четели как американските и южнокорейските войници пробождали телата на невинни цивилни с подигравателна усмивка на уста. Учебниците им били пълни с истории за хора, които били изгаряни, смазвани, намушквани, застрелвани и отравяни от врага. Да научиш, че собственият ти баща е южнокореец, който се е бил заедно с янките, било непоносимо. Сокчу се напил за пръв път в живота си. Избягал от къщи. Останал в дома на приятел две седмици, докато приятелят му го убедил да се прибере.
– Все пак ти е баща – изтъкнал приятелят му.
Сокчу приел думите присърце. Като всяко корейско момче, особено единствен син, той знаел, че трябва да почита баща си. Върнал се у дома и паднал на колене, молейки за прошка. Тогава за пръв път видял баща си да плаче.
Макар че лека-полека децата научили истината за баща си, те може би били последните. Клюките в квартала отдавна били разпространили слуха, че той е южнокорейски войник, и инминбанът бил инструктиран да следи семейството внимателно. Почти веднага след като Джун Санг научил името на момичето, което забелязал в киното, той чул слуховете. Джун Санг осъзнавал, че връзката с момиче с произхода на Ми-ран би могла да навреди на бъдещето му. Той не бил страхлив, но бил покорен син, продукт на конфуцианската система, като всеки друг севернокореец. Вярвал, че е на тази земя, за да служи на баща си, чиято амбиция била той да учи в университет в Пхенян. За да постигне това, се нуждаел не само от високи оценки, но и от безупречно поведение. Дори най-малкото провинение би могло да обърка плановете му, защото произходът на неговото семейство също бил проблемен.
Родителите на Джун Санг били родени в Япония, част от населението от етнически корейци, което в края на Втората световна война наброявало около два милиона души. Те принадлежали към всички прослойки на корейското общество – представители на елита, отишли там да учат, хора, принудително призовани на военна служба в помощ на японците и работници емигранти. Някои забогатели, но били малцинство и често се превръщали в обект на презрение. Те копнеели да се върнат в родината си, но коя родина? След разделянето на Корея корейците в Япония се разделили на две фракции – едните подкрепяли Южна Корея, а другите симпатизирали на Северна Корея. Просевернокорейски настроените се присъединили към група, наречена Чхосен Сорен, Сдружение на корейците, живеещи в Япония.
За тези националисти Северна Корея била истинската родина, защото се откъснала от японското колониално минало, докато проамериканското правителство на Ли Син Ман издигнало на високи постове много хора, помагали на Япония. Освен това до 60-те години икономиката на Северна Корея изглеждала много по-стабилна. Севернокорейската пропаганда извиквала във въображението образи на червенобузести деца, играещи в полята, и чисто ново земеделско оборудване, обработващо земята с изобилна реколта в приказната нова държава, процъфтяваща под мъдрото ръководство на Ким Ир Сен. Днес ярките плакати в този стил лесно могат да бъдат отхвърлени като социалистически кич, но по онова време за много хора те били убедителни.