Джун Санг бил чувал родителите си да си шепнат тези истории. Идвали да те отведат без предупреждение. Късно през нощта пред къщата ти спирал камион. Давали ти най-много час-два да опаковаш вещите си. Джун Санг живеел в страх, който бил станал толкова дълбока част от него, че дори не можел да го изрази с думи, но той никога не го напускал. Инстинктът му подсказвал да внимава какво говори.
Също така внимавал да не предизвиква завист. Докато повечето деца изобщо нямали чорапи, той носел дебели вълнени чорапи от Япония, но държал краката си добре покрити от дългите панталони с надеждата, че никой няма да забележи. По-късно той описва себе си по онова време като плашливо животно с големи, неспокойни очи, винаги нащрек за Хищници.
Въпреки всичките топли пуловери, електроуреди и одеяла семейството на Джун Санг не било по-спокойно от това на Ми-ран. Майка му, която била красива и популярна девойка, преди да напусне Япония, с времето ставала все по-тъжна заради изгубената си младост. Здравето ѝ така и не се възстановило след раждането на четирите деца. Вечер бащата на Джун Санг сядал с цигара, въздишайки мрачно. Не вярвали, че някой ги подслушва – едно от предимствата на самостоятелната къща е известно уединение, но не смеели да изразят чувствата си на глас. Не можели да излязат и да заявят, че искат да напуснат този социалистически рай, за да се върнат в капиталистическа Япония.
Неизказаните думи били надвиснали над семейството. С всеки изминал ден те осъзнавали все по-ясно, че идването в Северна Корея е било ужасна грешка. Но знаели, че връщането в Япония било невъзможно, затова трябва да се примирят с положението си. Единственият начин да се избавят от стигмата бил да изиграят системата и да се изкачат по социалната стълба. Надеждите им били в Джун Санг. Ако го приемели в университет в Пхенян, може би един ден щял да бъде допуснат в Работническата партия и тогава буржоазното японско минало на семейството щяло да бъде простено. Непрестанният натиск карал Джун Санг да се чувства нервен и нерешителен. Той си фантазирал за момичето, което видял в киното, и водел вътрешен спор дали да се запознае с нея, но накрая не правел нищо.
Глава 3
НАЙ-ВЕРНИЯТ ПОСЛЕДОВАТЕЛ
Чхонгджин е град с лоша слава, нежелано място за живеене дори според севернокорейските стандарти. Градът с население от 500 000 жители е сбутан между гранитните хребети на планините, криволичещи нагоре-надолу по брега, и Японско море, което корейците наричат Източно море. Крайбрежната ивица притежава суровата красота на щата Мейн, а искрящите води са дълбоки и студени, но риболовът без здрава лодка може да бъде опасен. Обрулените от вятъра планински склонове не позволяват отглеждането на много култури, а през зимата температурите могат да паднат до 5 градуса под нулата. Единствено земята около крайбрежната ивица е годна за отглеждане на ориз, основната храна в корейската култура. Исторически корейците измерват успеха в живота с това колко близо се намират до властта – част от вековна азиатска традиция, свързана със стремежа за бягство от фермата и приближаване до императорския дворец. Чхонгджин на практика е извън картата на Корея, разположен толкова на север, че е по-близо до руския град Владивосток, отколкото до Пхенян. Дори днес пътят с кола между Чхонгджин и Пхенян, които са едва на 400 км един от друг, може да отнеме три дни по неасфалтираните планински пътища, изпълнени с опасни остри завои.
По време на династията Чосон, когато корейската столица била още по-далеч – там където се намира днешен Сеул, поданиците, които предизвикат гнева на императора, били изпращани на заточение в тази затънтена периферия на страната. Може би поради заложения в гените бунтарски дух се смята, че в района на сегашната провинция Северен Хамгьонг се раждат най-коравите и трудни за подчиняване корейци.
До двадесети век тази най-северна провинция на Корея, простираща се чак до река Тумън – границата с Китай и Русия, била рядко населена и без особено икономическо значение. В миналите векове населението на провинцията най-вероятно е било превъзхождано по численост от тигрите – зверовете, които все още плашат малките деца в корейските народни приказки. Днес тези животни отдавна са изчезнали. Всичко се променило, когато японците си поставили за цел да изградят империя. Северен Хамгьонг се намирал точно по пътя на настъпление на японците към Манджурия, която те окупирали в периода преди Втората световна война. Японците били силно привлечени от неразработените залежи от въглища и желязна руда около Мусан, но трябвало да прекарат плячката си с кораби от окупирания полуостров до дома. Чхонгджин, малко рибарско селце (името идва от китайските йероглифи, означаващи "пресичане на бистра река"), бил превърнат в пристанище, през което всеки ден минавали три милиона тона товари. По време на окупацията (1910-1945 г.) японците построили голям стоманолеярен завод на пристанището в Чхонгджин, а малко по на юг издигнали Нанам, град с правоъгълна улична мрежа и големи модерни сгради. Там бил разположен главният щаб на 19-а пехотна дивизия на японската имперска армия, която помагала за инвазията в Източен Китай. По-надолу по крайбрежната ивица те построили от нищото град Хамхунг с огромни химически заводи за производство на всякакви продукти – от барут до торове.