Севернокорейците над средна възраст си спомнят добре времето, когато са имали повече електричество (а и храна) от своите проамерикански настроени братовчеди в Южна Корея, и това засилва унижението от факта, че трябва да прекарват нощите на тъмно. През 90-те години САЩ предложиха да помогнат на Северна Корея да разреши енергийния си проблем, ако тя прекрати програмата за разработване на ядрени оръжия. Но сделката се провали, след като администрацията на Буш обвини Северна Корея, че не изпълнява обещанията си. Севернокорейците силно недоволстват от тъмнината, за която все още обвиняват санкциите, наложени от САЩ. Те не могат да четат през нощта. Не могат да гледат телевизия. "Без електричество нямаме култура", веднъж сподели обвинително с мен един широкоплещест севернокорейски охранител.
Но тъмнината има своите предимства. Особено ако имаш среща с някого, с когото не бива да те виждат.
Когато възрастните си легнат, през зимата понякога дори в 7 часа вечерта, е много по-лесно да се измъкнеш от къщи. Тъмнината дава усамотение и свобода, които в Северна Корея са толкова голям лукс, колкото и електричеството. Сякаш обвит в магическо невидимо наметало, можеш да правиш каквото поискаш, без да си следен от зоркия поглед на родители, съседи и тайната полиция.
Срещнах много севернокорейци, които ми разказаха как са започнали да обичат тъмнината, но историята, която най-много ме впечатли, беше на едно момиче и нейния приятел. Тя била на дванадесет, когато срещнала момче от съседен град, с три години по-голямо от нея. Нейното семейство стояло в низшите слоеве на сложната система за социален контрол в Северна Корея. Двамата не можели да си позволят да ги видят заедно, защото това би съсипало перспективите за кариера на момчето, както и нейната репутация на целомъдрена девойка. Така че срещите им протичали единствено в дълги разходки в тъмното. Така или иначе нямало какво друго да правят; когато започнали да излизат сериозно в началото на 90-те, всички ресторанти и кина вече били затворени заради липсата на електричество.
Те се срещали след вечеря. Момичето инструктирало приятеля си да не чука на входната врата, за да избегнат въпросите на нейния брат и сестрите ѝ или на любопитните съседи. Те живеели натъпкани в дълга, тясна сграда, зад която се намирала обща външна тоалетна, ползвана от десетина семейства. Къщите били отделени от улицата с бяла ограда, стигаща точно до нивото на очите. Момчето открило едно местенце зад оградата, където никой не можел да го забележи, докато светлината на деня постепенно се стопявала. Звукът от миенето на чиниите или ползването на тоалетната от съседите прикривали шума от неговите стъпки. Той я чакал с часове, понякога два или три. Но това нямало значение. Ритъмът на живот е по-бавен в Северна Корея. Там никой нямал собствен часовник.
Момичето се появявало веднага щом успявало да се измъкне от семейството си. Когато излезела навън, се взирала в мрака, защото първоначално не можела да го види, но винаги усещала присъствието му. Не си правела труда да слага грим – на кого му е необходим в тъмното. Понякога била облечена с училищната си униформа – пола в кралско синьо, с благоприлична дължина до под коленете, бяла блузка и червена връзка, всичките ушити от изкуствен плат. Тя била достатъчно млада, за да не се тревожи за външния си вид.
Отначало вървели мълчаливо, след това гласовете им постепенно преминавали в шепот и чак след като напуснели пределите на селото и потънели в спокойствието на нощта, започвали да разговарят на глас. Вървели на ръка разстояние един от друг, докато не били сигурни, че няма кой да ги види.
Точно след края на селото пътят влизал в гъсталак от дървета, водейки към курорт с топли извори. Някога този курорт бил сравнително известен. Водите му с температура 55 градуса по Целзий привличали цели автобуси с китайски туристи, търсещи лек за артрит или диабет, но вече рядко отварял врати. На входа имало правоъгълно изкуствено езерце, оградено от каменна стена. Покрай пътеките, минаващи през мястото, растели борове, японски клен и любимото дърво на момичето – гинко, което през есента ронело нежни жълтокафеникави листа, наподобяващи съвършената форма на ветрило. Дърветата по околните хълмове били станали жертва на хора, търсещи дърва за огрев, но тези около топлите извори изглеждали толкова красиви, че местните жители проявявали уважение и ги оставяли непокътнати.