С изключение на тях обаче, районът не бил поддържан. Дърветата били неподрязани, каменните пейки – напукани подобно на изгнили зъби, на места липсвали павета. До средата на 90-те почти всичко в Северна Корея било загинало, разбито или повредено. Страната била виждала и по-добри времена. Но през нощта недостатъците не биели така на очи. Басейнът с топла вода, тъмен и обрасъл с бурени, светел, отразявайки небето.
Нощното небе в Северна Корея е впечатляваща гледка. То може би е най-ясното в Североизточна Азия – единственото, което не е скрито в облак от въглищен прах, пясък от пустинята Гоби и въглероден окис, които задушават останалата част от континента. В миналото фабриките в Северна Корея са давали своя дял за димната облачна покривка, но това вече не е така. Няма изкуствено осветление, което да сe съревновава с ярките звезди, сякаш изсечени в небето ѝ.
Младата двойка се разхождала в нощта, оставяйки разпръснати листа от гинко зад себе си. За какво си говорели? За семействата си, за своите съученици, за книгите, които четели, но независимо от темата всеки разговор бил безкрайно вълнуващ. Години по-късно, когато попитах момичето за най-щастливите спомени в живота ѝ, тя ми разказа за тези нощи.
Това не е нещо, което може да се види на сателитни снимки. Дори в главното управление на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, или в катедрите за изучаване на Източна Азия хората обикновено разглеждат Северна Корея отдалеч. Те нито за миг не са се замисляли, че в тази черна дупка, в тази мрачна, сурова страна, където милиони хора са умрели от глад, има ѝ любов.
Когато срещнах това момиче, то вече беше тридесет и една годишна жена. Ми-ран (както ще я наричам в книгата) беше избягала от страната си преди шест години и живееше в Южна Корея. Поисках да се срещна с нея за интервю за статия за бегълците от Северна Корея, която пишех.
През 2004 г. бях назначена за шеф на кореспондентското бюро на "Лос Анджелис Таймс" в Сеул. Работата ми беше да отразявам целия Корейски полуостров. Южна Корея беше лесна. Тя беше тринадесетата най-голяма икономическа сила, с процъфтяваща, макар и понякога прекалена демокрация, с може би най-агресивната преса в Азия. Служителите на правителството даваха телефонните си номера на журналистите и нямаха нищо против да им се обаждат извън работно време. Северна Корея беше другата крайност. Връзката ѝ с външния свят се свеждаше основно до злостните тиради на Корейската централна новинарска агенция, наричана подигравателно "Великият хулител" заради нелепата си високомерност към "империалистическите американски копелета". Съединените щати участваха на страната на Южна Корея в Корейската война от 1950-1953 година – първият голям конфликт, избухнал вследствие на студената война – и все още имаха четиридесетхилядна войска, разположена там. За Северна Корея войната сякаш никога не бе свършвала – враждебността на страната беше все така неподправена и силна.
Граждани на САЩ се допускаха в Северна Корея в съвсем редки случаи, а за американските журналисти това се случваше още по-рядко. Когато най-накрая успях да получа виза за посещение на Пхенян през 2005 г., аз и мой колега бяхме разведени по добре отъпкан маршрут от паметници на славното ръководство на Ким Чен Ир и покойния му баща Ким Ир Сен. През цялото време бяхме придружавани от две кльощави човечета в тъмни костюми, и двамата представили се с името г-н Парк. (Северна Корея е достатъчно предпазлива и прикрепя по двама "придружители" към чуждестранните посетители, като единият следи другия, за да не могат да бъдат подкупени.) Придружителите редяха същата надута реторика като официалната осведомителна агенция. (Фразата "Благодарение на нашия любим ръководител Ким Чен Ир" беше вмъквана странно често в нашите разговори.) Те рядко ни гледаха в очите, докато говореха, и през цялото време се чудех дали вярват във всичко, което ни казват. Какво ли мислеха в действителност? Дали обичат ръководителя си толкова, колкото твърдят? Имат ли достатъчно храна, за да са сити? Какво правят, когато се приберат у дома след работа? Какво ли е да живееш в най-репресивния режим в света?
Беше ми ясно, че ако искам да получа отговори на въпросите си, това няма да стане в Северна Корея. Трябваше да говоря с хората, които бяха напуснали страната – бегълците.
През 2004 г. Ми-ран живееше в Сууон, бляскав и оживен град, намиращ се на 32 км южно от Сеул. Сууон е домът на "Самсунг Електроникс" и на група заводи, произвеждащи предмети, които повечето севернокорейци не биха могли да разпознаят – компютърни монитори, CD-ROM устройства, дигитални телевизори, флашпамет. (Според често цитираната статистика разликата в икономическото развитие на двете Кореи е поне четири пъти по-голяма от тази на Източна и Западна Германия по време на обединението им през 1990 г.) Градът е шумен и оживен, какофония от най-разнообразни цветове и звуци. Както в повечето южнокорейски градове, архитектурата представлява смесица от грозни бетонниутии, окичени с крещящи табели и надписи. Многоетажни жилищни сгради светят на километри от претъпкания центъp, осеян с "Дънкин Донътс", "Пица Хът" и корейски имитации на известни заведения. Задните улички са претъпкани почасови хотели с имена като "Мотел Ерос" и "Любовна Странноприемница". Задръстването е обичайното състояние на движението, в което хиляди автомобили "Хюндай" – още един от плодовете на икономическото чудо – се опитват да пробият път от моловете към дома. Тъй като в града винаги има задръстване, взех влака от Сеул, с който се пътуваше около половин час, после пълзях известно време в такси, докато стигна до една от малкото спокойни части на града, ресторант за говежди ребра на скара, точно срещу крепост от осемнадесети век.