Отначало не забелязах Ми-ран. Тя никак не приличаше на другите севернокорейци, които бях срещала. До този момент в Южна Корея вече живееха около шест хиляди бегълци от Северна Корея и обикновено нещо във вида им издаваше тяхната неспособност да се впишат – твърде къси поли, неотрязани етикети на нови дрехи, но Ми-ран не можеше да бъде различена от южнокорейките. Носеше елегантен кафяв пуловер и плетени панталони в същия цвят. Останах с впечатление (което, както много други, се оказа погрешно), че е доста скромна. Косата ѝ беше прибрана назад и захваната с шнола, обсипана със стъклени камъчета. Безупречният ѝ вид се нарушаваше само от лекото акне на брадичката ѝ и закръглеността около талията – резултат от това, че беше бременна в третия месец. Година по-рано се оженила за южнокореец, цивилен служител на армията, и сега очакваха първото си дете.
Бях поканила Ми-ран на обяд, за да науча повече за училищната система в Северна Корея. Преди да напусне страната, тя работила като учителка в детска градина в миньорско градче. В Южна Корея учеше за бакалавърска степен по педагогика. Разговорът ни беше сериозен, на моменти доста мрачен. Храната на масата ни остана недокосната, докато тя разказваше как пет-шестгодишните ученици са умирали от глад пред очите ѝ. Докато децата гаснели, тя трябвало да ги учи, че са благословени да се родят в Северна Корея. Ким Ир Сен, който управлявал от разделянето на полуострова в края на Втората световна война до смъртта си през 1994 г., трябвало да бъде почитан като бог, а Ким Чен Ир, неговият син и приемник, като син на бог, фигура, подобна на Христос. Ми-ран беше станала безмилостен критик на севернокорейската система за промиване на мозъци.
След почти двучасов разговор на тези теми преминахме към нещо, което би могло да се определи като типичен женски разговор. Имаше нещо в спокойствието на Ми-ран и в нейната откритост, което ме накара да си позволя да ѝ задам по-лични въпроси. Как се забавляват севернокорейците? Имала ли е щастливи моменти, докато е живеела там? Имала ли си е приятел?
– Интересно е, че ме попитахте – каза тя. – Преди няколко нощи го сънувах.
Тя описа момчето като високо и стройно, с рошава коса, падаща над челото му. След като избягала от Северна Корея, с радост установила, че в Южна Корея има известен тийнейджърски идол, който се казва Чу Джун Санг и изглежда точно като бившия ѝ приятел. (Заради това в книгата го наричам с псевдонима Джун Санг.) Той също бил много умен, бъдещ учен, студент в един от най-добрите университети в Пхенян. Това била една от причините, заради които не трябвало да ги виждат заедно.
В Северна Корея няма почасови хотели. Случайните интимности между представителите на двата пола не се насърчават. Все пак се опитах деликатно да полюбопитствам докъде е стигнала връзката им.
Ми-ран се засмя.
– Трябваха ни три години, за да започнем да си държим ръцете. Още шест, за да се целунем – каза тя. – Никога не бих си и помислила да правим нещо повече от това. Когато напуснах Северна Корея, бях на двадесет и шест години, учителка, но не знаех как се зачеват бебетата.
Ми-ран призна, че често мисли за първата си любов и изпитва известни угризения заради начина, по който е заминала. Джун Санг бил най-добрият ѝ приятел, човекът, с когото споделяла мечтите си и тайните на нейното семейство. Но въпреки това тя запазила от него най-голямата тайна в живота си. Никога не му казала колко отвратена била от Северна Корея и че не вярвала на пропагандата, която трябвало за преподава на учениците си. Но най-вече не му казала, че семейството ѝ е планирало да избяга от страната. Не че му нямала доверие, но в Северна Корея трябва да си повече от предпазлив. Ако той кажел на някого, който каже на някой друг... никога не се знаело – шпионите били навсякъде. Съседите донасяли за съседи, приятелите – за приятели. Дори любовниците донасяли едни за други. Ако тайната полиция разберяла за плановете им, цялото и семейство щяло да бъде изпратено в трудов лагер в планината.