живота си, ни напусна за наша най-голяма мъка.
Г-жа Сонг била втрещена. През тялото ѝ сякаш преминал електрошок, сякаш екзекутор току-що бил дръпнал лоста на електрическия стол. Само веднъж преди това се чувствала така, няколко години по-рано, когато ѝ казали, че майка ѝ е починала, но в онзи случай смъртта била очаквана. Никога не била чувала нищо за това Ким Ир Сен да е болен; само преди три седмици го видели съвсем здрав да поздравява Джими Картър. Това не можело да е истина. Опитала се да се концентрира върху думите на водещия. Устните му все още се движели, но думите били неразбираеми. Нищо нямало смисъл. Тя започнала да вика истерично. "Как ще живеем сега? Какво ще правим без нашия вожд?" – думите се изливали от устата ѝ.
Съпругът ѝ не реагирал. Седял блед и неподвижен, втренчен в пространството. Г-жа Сонг не можела да стои на едно място. Била изпълнена с адреналин. Изтичала надолу по стълбите и излязла в двора пред сградата. Много от съседите им били направили същото. Стояли на колене и уд-ряли главите си в асфалта. Воплите им се извивали във въздуха като сирени.
След като се омъжила, най-голямата дъщеря на г-жа Сонг Ок Хи напуснала работата си в пропагандния отдел на строителното предприятие, но често я викали като доброволец за театрални представления в квартала. Тя имала опит като говорител, призоваващ работниците да изпълнят нормата си по високоговорителя на камиона и нейният ясен и авторитетен глас се търсел много. Ок Хи нямала особен избор, когато местната полиция я помолела да разкаже пиеса, пропагандираща силата на общественото сътрудничество. Трябвало да рецитира реплики като "Да хванем повече шпиони, за да защитим родината" и "Признайте, ако сте извършили престъпление" с цялата сериозност, на която била способна.
Връщайки се у дома след репетиция, изтощена и очакваща с нетърпение обяда, Ок Хи забелязала, че улиците били пусти. Тя, съпругът ѝ и двете им деца живеели в апартамент точно срещу оживената железопътна гара на Чхонгджин.
Когато се качила, се учудила, че вратата е заключена, защото очаквала съпругът ѝ да си е вкъщи. Чула звука на телевизор, идващ от д-руг апартамент. Бутнала вратата, за да надникне вътре. Съпругът ѝ седял с кръстосани крака на пода заедно с други съседи. Очите му били зачервени, но този път не бил пиян.
– Какво става? Защо новините са на обяд? – попитала тя.
– Мълчи и гледай – изджавкал съпругът ѝ. Познавайки сприхавия му нрав, Ок Хи се подчинила.
Всички в стаята плачели – всички освен Ок Хи. Тя се почувствала съвсем празна отвътре, не била тъжна, нито щастлива, може би малко раздразнена. Не можела да мисли за нищо друго освен за къркорещия си стомах. "Ким Ир Сен може и да е умрял – мислела си тя, – но аз не съм и трябва да ям." Стояла възможно най-неподвижно, за да не привлича вниманието към себе си, и след като минало прилично количество време, станала, за да си тръгне.
– Добре, аз отивам да направя обяд – казала на съпруга си.
Той я погледнал лошо. Въпреки че пиенето и раздразнителността не му позволили да влезе в Работническата партия, Йонг Су се държал като висш партиен служител и винаги давал наставления на хората около себе си. Обичал да се разпорежда и да хока. Той бил този, който чистел портретите на бащата и сина, закачени на стената у тях. Ок Хи отказвала. Сега Йонг Су гледал гневно жена си, която очевидно не била разстроена от трагичната вест. Докато излизала от стаята, той изсъскал: "Ти не си човек."
Ок Хи се върнала в апартамента им и направила обяд. Пуснала радиото и слушала, докато се хранела. Говорителят вече обяснявал за наследяването на властта.
Щом нашият скъп д-ругар Ким Чен Ир, единственият
наследник на Великия вожд, е с нас, победата на нашата
революция е сигурна.
Докато седяла сама в апартамента, цялата чудовищност на ситуацията започнала да се изяснява в съзнанието ѝ. Всякаква надежда, че със смъртта на Ким Ир Сен севернокорейският режим може да се промени, бързо се стопила. Властта била предадена на сина. Нещата нямало да се подобрят. Тя чувала думите на своя баща в главата си отново и отново: "Синът е по-лош и от бащата."
"Сега вече сме наистина прецакани" – казала си тя.
Чак тогава очите ѝ се напълнили със сълзи от самосъжаление.
Ким Хьок, момчето, което било откраднало круши от овощната градина, било на дванадесет, когато умрял Ким Ир Сен. Бил първа година в прогимназията "Малъм" в Чхонгджин, което се равнява на седми клас. Сутринта, когато съобщили за смъртта на вожда, той се чудел дали да отиде на училище или не. Мразел да ходи поради много причини, една от които била, че вкъщи рядко имало достатъчно храна, за да си вземе обяд. Прекарвал повечето време, гледайки през прозореца, като си мислел, че ако е навън, може да се разходи да потърси нещо за ядене. Можел да се върне в Кьонгсонг до овощните градини или нивите, или да открадне нещо от продавачите до гарата. Бил избягал от училище предишните два дни. Мисълта да отиде през този ден го ужасявала, защото учителят със сигурност щял да го набие заради пропуснатите дни. Вече бил закъснял с няколко часа и се влачел още по-бавно, чудейки се дали да не се върне.