Това откритие бързо било последвано от още едно, също толкова значимо: цялото му бъдеще зависело от способността му да плаче. Не само кариерата и членството в Работническата партия, самото му оцеляване било поставено на карта. Било въпрос на живот и смърт. Джун Санг бил ужасен.
Отначало държал главата си наведена, за да не може никой да види очите му. След това се сетил, че ако държи очите си отворени достатъчно дълго, те ще започнат да парят и да сълзят. Било като състезание по втренчено гледане. Гледай. Плачи. Гледай. Плачи. Накрая станало механично. Когато умът се предал, тялото поело нещата и той наистина заплакал. Почувствал как пада на колене, полюшвайки се напред-назад, ридаейки като всички останали. Никой нямало да разбере.
Няколко часа след обедното съобщение хората из цяла Северна Корея започнали да се събират около статуите на Ким Ир Сен, за да отдадат почит. Според най-често цитираната информация в страната има 34 000 паметника на Великия вожд и пред всеки от тях верните поданици коленичели, обхванати от скръб. Хората не искали да бъдат сами в мъката си. Те изскачали от домовете си и тичали към статуите, които на практика били духовните центрове на всеки град.
В Чхонгджин живеят около 500 000 души, но има само една 8-метрова бронзова статуя на площад "Поханг". Хората изпълнили обширния площад и поляната пред Революционния исторически музей по посока на изток. Тълпите се извивали надолу по широкия Път № 1 чак до театъра и встрани по околните улици като спици на колело. Погледнати отгоре, изглеждали като редици мравки, носещи се към една обща цел.
Истерията и тълпите са смъртоносна комбинация. Хората започнали да се устремяват напред, бутайки тези пред тях, стъпквайки вече коленичилите на земята, изравнявайки със земята внимателно подрязаните живи плетове. Шумът от площада се носел надалеч през влажния въздух и звучал като рева на избухващ бунт. Времето се меняло от силни порои до изпепеляваща жега. Никой не можел да носи шапка или чадър. Слънцето печало безмилостно незащитените глави, а мокрите тротоари превърнали улиците в подобие на парна баня. Хората изглеждали сякаш се разтапяли в море от сълзи и пот. Много от тях припаднали. След първия ден полицията се опитала да прегради редиците с въжета, за да държи тълпата под контрол.
Опечалените били организирани от трудовите звена или класовете в училище. Всяка група трябвало да донесе цветя – предимно хризантеми, традиционното цвете на смъртта в Азия, а ако не можели да си позволят да купят, носели откъснати диви цветя. Подреждали се в редици от по десет до двадесет и пет души, чакайки реда си, като вълните на морето, носещи се напред. Онези, които били твърде развълнувани, за да стоят изправени, били поддържани от други. Когато стигнели най-отпред, те се приближавали на няколко метра от статуята и падали на колене, навеждайки главите си до земята, и след това поглеждали нагоре с благоговение. Ким Ир Сен се издигал застрашително над главите им, изпълвайки полезрението им с присъствието си, главата му се извисявала над високата борова гора на височина колкото триетажна сграда, а само бронзовите му стъпала били по-високи от човешки ръст. За молещите се в краката му статуята била човекът и те се обръщали директно към него.
– Абоджи, абоджи – нареждали възрастните жени, използвайки корейското почтително обръщение към баща или към Бог.
– Как можа да ни изоставиш толкова внезапно? – викали мъжете на свой ред.
Чакащите реда си скачали напред-назад, удряли главите си, свличали се в театрални припадъци, разкъсвали дрехите си и размахвали юмруци във въздуха в безсилна ярост. Мъжете плачели също толкова неудържимо колкото жените.
Драматичното изразяване на скръбта придобило състезателен характер. Кой можел да плаче най-силно? Кой бил най-разстроен? Опечалените били подстрекавани от телевизионните новини, които излъчвали часове наред хора, виещи от мъка, възрастни мъже със стичащи се по бузите им сълзи, блъскащи главите си в дървета, моряци, удрящи главите си в мачтите на корабите, пилоти, ридаещи в кабините на самолетите, и така нататък. Тези сцени били осеяни с кадри на светкавици и проливен дъжд. Изглеждало като Армагедон.
"Страната ни е обхваната от най-дълбоката мъка до този момент в петхилядната история на корейския народ" – сериозно заявил говорител по телевизията в Пхенян.