Севернокорейската пропагандна машина стигнала дотам да съчинява все по-странни истории за това как Ким Ир Сен всъщност не бил мъртъв. Малко след смъртта му севернокорейското правителство започнало издигането на 3200 обелиска из цялата страна, наречени "Кули към вечния живот". Ким Ир Сен щял да остане президент дори след смъртта си. В пропаганден филм, направен малко след като починал, се твърдяло, че Ким Ир Сен може да възкръсне, ако хората скърбят достатъчно силно за него.
Когато Великият вожд издъхнал, хиляди жерави се спуснали
от небето, за да го отнесат. Птиците не можели да го вземат,
защото видели, че севернокорейците плачели и викали, и
биели с юмруци гърдите си, скубели коси и уд-ряли крака в
земята.
Това, което започнало като спонтанен изблик на скръб, се превърнало в патриотично задължение. Жените не трябвало да носят грим и да си правят прически по време на десетдневния траурен период. Пиенето, танците и музиката били забранени. Инминбанът следял колко често хората ходели при паметника, за да отдадат почит. Всеки бил наблюдаван. Не само действията били внимателно следени, но и изразът на лицето, тонът на гласа, за да се види доколко са искрени.
Ми-ран трябвало да ходи да отдава почит два пъти на ден през десетдневния траурен период, веднъж с децата от детската градина и веднъж само е учителите. Започнала да изпитва ужас не само заради необходимостта да изглежда скърбяща, но и заради отговорността да опази крехките деца да не бъдат стъпкани или да не изпаднат в истеричен пристъп. Едно петгодишно момиченце в класа ѝ плачело толкова силно и изразявало мъката си толкова демонстративно, че Ми-ран се бояла да не припадне. Но след това забелязала, че момичето плюело в ръката си, за да навлажни лицето си със слюнка. Нямало истински сълзи.
– Майка ми каза, че ако не плача, значи съм лош човек – признало то.
Известна актриса от Чхонгджин се оказала в неприятното положение да не може да се принуди да плаче. Това я поставило в опасно положение не само политически, но и професионално. "Това е работата ми. Трябва да мога да плача когато поискам" – спомняше си актрисата Ким Хе Йонг след години в Сеул.
Хьок и съучениците му ходели на паметника често, защото след като се поклонели, получавали лепкави оризови сладки. Те отдавали почит и след това се нареждали отново в редицата, за да получат още една сладка.
Колко от милионите севернокорейци, които участвали в масовите прояви на скръб за Ким Ир Сен, всъщност се престрували? Дали плачели заради смъртта на Великия вожд, или заради себе си? Или плачели, защото всички го правели? Ако има едно нещо, на което са ни научили изследователите на поведението на масите – от историците, изучаващи процесите срещу салемските вещици, до Чарлс Маккей, автор на класическото произведение "Невероятните заблуди и безумства на човечеството", – това е, че истерията е заразна. Сред тълпа от плачещи хора единствената естествена реакция на човека е и той да заплаче.
Няма съмнение, че много хора са били искрено обзети от мъка заради смъртта му. Дали заради шока или скръбта, много възрастни севернокорейци получили инфаркт през траурния период – толкова често явление, че било отбелязано очевидно нарастване на смъртността сред населението непосредствено след трагичната новина. Много други хора изразили мъката си, като се самоубили. Скачали от покривите на сградите – предпочитан метод на самоубийство в Северна Корея, защото никой нямал хапчета за сън, а само войниците притежавали пушки с патрони. други просто се оставяли да умрат от глад. Един от тях бил бащата на д-р Ким Джи Ън, педиатър в общинската болница в Чхонгджин.
Глава 7
БУТИЛКА ОТ БИРА СРЕЩУ
ФИЗИОЛОГИЧЕН РАЗТВОР
Когато Ким Ир Сен умрял, в Чхонгджин вече нямало бензин за няколкото линейки, обслужващи града, и пациентите трябвало да бъдат носени на гръб или карани на дървени колички до болницата. Ким Джи Ън работела в малка окръжна болница, която се намирала най-близо до площад "Поханг", само на петнадесет минути пеша, и приемала по-голямата част от ранените и припадналите пред статуята. Пациентите изпълвали металните легла, наблъскани по пет в малките стаи, а повечето чакали реда си на дървени пейки или се просвали на пода в мрачните коридори. През деня рядко се пускали лампи, защото цялото електричество отивало за осветяване на статуята на Ким Ир Сен 24 часа в денонощието. Лятото и без това било натоварено, защото имало доста случаи на коремен тиф. В педиатричното отделение родители мъкнели едва-едва деца, които били опасно дехидратирани от плакането под палещото слънце. Някои дори получавали гърчове. Обичайната смяна на д-р Ким била от 7.30 до 20.00 часа, но през тези дни стояла в болницата почти по цяло денонощие, с изключение на няколко пъти, когато си позволила да излезе, за да отдаде почит на статуята. Тя не се оплаквала от дългите смени. Д-р Ким приемала лекарската си клетва много сериозно. Освен това работата я отвличала от предупредителните знаци, че собственият ѝ живот се разпада.