– Не можех да рискувам – каза ми тя. – Не можах дори да се сбогувам.
След първата ни среща с Ми-ран често говорехме за Джун Санг. Тя беше щастливо омъжена жена, а на втория ни разговор вече и майка, но въпреки това говорът ѝ се ускоряваше, а лицето ѝ се изчервяваше всеки път, когато се споменеше името му. Останах с впечатление, че се радва, когато заговорех за него, защото това беше тема, която не можеше да обсъжда с никой друг.
– Какво стана с него? – попитах аз.
Тя сви рамене. Петдесет години след края на Корейската война все още няма нормални средства за комуникация между Северна и Южна Корея. В това отношение те нямат нищо общо с Източна и Западна Германия или други подобни места. Между двете Кореи няма телефонна връзка, пощенски услуги или електронна поща.
Самата Ми-ран имаше много въпроси, чийто отговор не знаеше. Дали е женен? Дали все още мисли за нея? Дали я мрази, защото е заминала, без да се сбогува? Дали Джун Санг смята Ми-ран за предател на родината заради бягството ѝ?
– Поради някаква причина мисля, че би ме разбрал, но няма как да знам със сигурност – отговори тя.
Ми-ран и Джун Санг се запознали като юноши. Живеели в покрайнините на Чхонгджин, един от промишлените градове в североизточната част на полуострова, недалеч от границата с Русия.
Черните щрихи на източната живопис перфектно изобразяват севернокорейския пейзаж. На места е поразително красив: един американец би го оприличил на северозападното тихоокеанско крайбрежие, но някак по-безцветно. Палитрата е ограничена в гамата между тъмнозеленото на елите, хвойните и смърчовете и млечносивото на гранитните върхове. Кръпките тучна зеленина на оризищата, които са толкова характерни за азиатската провинция, могат да се видят само през няколко месеца от летния дъждовен сезон. Есента за кратко покрива земята с шума. През останалата част от годината всичко е жълто и кафяво, но в някак измити и бледи нюанси.
Глъчката, която изпълва Южна Корея, тук липсва напълно. Почти няма табели, срещат се съвсем малко превозни средства. Като цяло притежаването на частен автомобил е незаконно; не че някой може да си го позволи. Рядко може да се види дори трактор, само тук-там плугове, теглени от волове. Къщите са простички, практични и едноцветни. Малко неща съществуват отпреди Корейската война. По-голямата част от сградите са построени през 60-те и 70-те години на миналия век от панели и раздадени на хората в зависимост от тяхната професия и социално положение. В градовете има "клетки за птици", едностайни апартаменти в ниски жилищни сгради, докато в провинцията хората обикновено живеят в едноетажни сгради, наречени "хармоники", които представляват редици от едностайни апартаменти, залепени подобно на малките отвори на устната хармоника. Понякога могат да се видят рамки на врати или прозорци, боядисани в крещящо тюркоазено, но като цяло всичко е варосано или сиво.
Във футуристичната си антиутопия "1984" Джордж Оруел пише за свят, в който единствените цветове са тези на пропагандните плакати. Така е и в Северна Корея. Ликът на Ким Ир Сен е изобразен на плакати с ярки цветове, характерни, за художествения стил на социалистическия реалииъм. Великият вожд седи на пейка и се усмихва благосклонно на група деца в ярки дрехи, които са се скупчили около него. Около лицето му сияят жълти и оранжеви лъчи: Той е слънцето.
Червеното е запазено за буквите на пропагандните надписи, които са навсякъде. Корейският език използва единствена по рода си азбука, състояща се от кръгове и линии. Червените букви изпъкват на фона на сивия пейзаж с някаква настоятелност. Те маршируват по полята, завземат победоносно гранитните планински скали, очертават основните шосета като пътна маркировка и се люлеят над железопътните гари и други обществени сгради.
ДА ЖИВЕЕ КИМ ИР СЕН.
КИМ ЧЕН ИР, СЛЪНЦЕТО НА 21. ВЕК.
