Д-р Ким за пръв път почувствала безпомощност през 1993 г., когато бил първият ѝ сериозен сблъсък с ръководството на болницата. Помолили я да лекува двадесет и седем годишен мъж, обвинен в икономически престъпления, което означавало, че имал частен бизнес. Когато го прехвърлили в болницата, бил излежал три от седемте години затвор, на които го осъдили. Бил насинен и недохранен, ребрата му стърчали. Страдал от остър бронхит. Искала да му даде антибиотик. Началникът ѝ не позволил.
– Той е престъпник. Да запазим антибиотика за някой друг – казал на д-р Ким.
Д-р Ким се разгневила.
– Човекът е приет в болницата. Пациентът е пациент. Можем да го спасим. Но без антибиотик ще умре – сопнала се тя.
Упоритият ѝ характер отново се проявил. Тя не искала да остави въпроса и спорила с дни. Умиращият младеж бил изписан от болницата, без да е лекуван. Д-р Ким ходела в дома му два пъти на ден, но болестта на пациента ѝ ставала все по-тежка и той падал духом, повтаряйки непрестанно думите: "Не мога да живея повече." Малко след това се самоубил. Д-р Ким била убедена, че тя и болницата носят отговорност за смъртта му. Напрежението между нея и началника ѝ продължило и след този случай и тя поискала да я прехвърлят в педиатрията, където мислела, че нещата няма да са толкова политизирани.
В същото време личният живот на д-р Ким се разпадал. Любовният ѝ живот винаги изоставал за сметка на професионалния успех; работохолизмът и перфекционизмът ѝ държали мъжете на разстояние. Година след като започнала да работи на пълен работен ден, мъжът, когото обичала още от университета, я изоставил. Тя била съкрушена. Помолила своя приятелка да я уреди с някой друг и се сгодила за него на втората им среща. Съпругът ѝ бил на същата възраст като нея – двадесет и шест, но все още следвал първа година в университета, защото бил служил в армията. Понеже тя вече работела, решила, че ще могат да живеят с нейната заплата, докато той завърши.
– Ще засегнеш гордостта му – предупредила я майка ѝ. Жена, лекар, омъжена за студент? – Мъжете не обичат жените да печелят повече от тях.
В нощта на сватбата им д-р Ким осъзнала, че е направила ужасна грешка, но забременяла почти веднага и не можела да го напусне. Няколко месеца след като родила и след като спряла да кърми, тя се изнесла от дома на своя съпруг и се върнала при родителите си. Бебето останало при родителите на съпруга ѝ, както изисква корейската традиция; при развод попечителството се дава на семейството на бащата.
Ако причината за разпадането на брака им се криела в нейния по-висок доход, то най-голямото унижение било, че загубила и него. Изкарвала 186 вона на месец, което се равнява на около 80 щатски долара по официалния валутен курс, което е три пъти колкото заплатата на обикновен работник. С тези пари тя издържала съпруга си и пенсионираните си родители и помагала на омъжената си сестра. С изчезването на заплатата изчезнали и хранителните дажби. В този период започнала да краде круши от кооперативните овощни градини и да обикаля провинцията за храна. Понякога приемала подаръци от пациентите си – торба с юфка или няколко житни класа, което я карало да се чувства неловко и неудобно. Д-р Ким знаела, че други лекари вземали подкупи за лечение, което трябвало да бъде безплатно; тя не искала да бъде като тях. Но в същото време гладувала. Когато навършила двадесет и осем, перспективите от предишния ѝ живот се били превърнали в разочарования. Била разведена, живеела с родителите си. Загубила правата над детето си. Работела повече от когато и да било, а като компенсация получавала по-малко от всякога. Била гладна и изтощена, без пари и без любов.
Такива били нещастните обстоятелства, при които живеела д-р Ким през годината преди смъртта на Ким Ир Сен.
Като повечето севернокорейци д-р Ким научила за смъртта на Ким Ир Сен от специалната емисия на обяд. Тъкмо се била върнала в болницата, след като придружила пациент с тиф до специална клиника. Когато влязла във фоайето на болницата, видяла, че лекарите, персоналът и пациентите плачат пред единствения телевизор.