Д-р Ким имала достатъчно работа, в която да удави мъката си. Баща ѝ починал само седмица след погребението на Ким Ир Сен и не ѝ се прибирало вкъщи вечер, затова работела още повече. Горещата вълна не спирала и заболяванията от тиф, започнали в началото на лятото, прераснали в епидемия. В Чхонгджин разпространяването на зарази е често срещано явление, защото канализацията, набързо възстановена след Корейската война, изливала непреработени фекални води в потоците, където жените често перели. Заради непрестанното спиране на електричеството не можело да се разчита на течащата вода. Обикновено пускали електричеството и водата за един час сутрин и за един час вечер. Хората складирали вода в големи каци в къщите си (малцина имали вани), които се превръщали в развъдници на бактерии. Никой нямал сапун. Тифът се лекува лесно с антибиотици, които обаче до 1994 г. почти не можели да се намерят.
След горещото лято на 1994 г. дошла необикновено студена зима с температури в планините, достигащи до 35 градуса под нулата. Този период бил последван от поройни дъждове през следващото лято, които наводнили оризищата. Това дало на севернокорейското правителство извинение за пръв път да обяви публично, че в страната наистина има недостиг на храна. На екипите за подпомагане към ООН, които били допуснати на посещение през септември 1995 г., било съобщено, че наводненията са причинили щети на стойност 15 милиарда долара и са засегнали 5.2 милиона души; че домове са разрушени, а 500 000 души са останали без подслон, че 1.9 милиона тона реколта е безвъзвратно унищожена.
В педиатричното отделение д-р Ким забелязала, че пациентите ѝ проявявали странни симптоми. Децата, които лекувала, родени в края на 80-те и началото на 90-те години, били необичайно дребни, по-дребни дори от нея, а тя била най-мъничкото дете в своя клас в началното училище. Ръцете им в най-горната част били толкова тънки, че можела да ги обхване с палец и показалец. Мускулният им тонус бил слаб – признак на изтощение, когато недохраненото тяло започва да отнема от собствената си мускулна маса. Децата били приемани с толкова остър запек, че се превивали, пищейки от болка.
Проблемът бил в храната. Домакините били започнали да събират плевели и диви треви, които слагали в супата, за да създадат илюзия за зеленчуци. Царевицата започнала все по-често да замества ориза, но хората добавяли листа, люспи, стебла и кочани, за да изглежда повече. Възрастните се справяли, но чувствителните стомаси на децата не можели да смелят тази храна. Лекарите в болницата обсъждали проблема помежду си и давали на майките съвети за готвенето им. "Ако добавяте трева или кора от дърво, задължително я стрийте много добре, след това я варете много дълго време, за да омекне и да се поглъща лесно" – казвала им д-р Ким.
Сред по-големите деца и възрастните се появил друг проблем. Пациентите имали лъщящи обриви по ръцете, на врата, сякаш носели огърлици, или около очите, сякаш са с очила. Понякога наричат това заболяване "болест на очилата". Всъщност било пелагра, която се развива при недостиг на ниацин и се среща често сред хора, които се хранят основно с царевица.
Децата често идвали с лека настинка, кашлица или диария и след това внезапно умирали. Лошото хранене намалявало съпротивителните им сили. Дори болницата да имала антибиотици, телата им били твърде слаби. Бебетата били най-зле. Тъй като самите майки били недохранени, те не произвеждали достатъчно кърма.
Бебешко мляко на прах нямало, а истинското мляко било рядкост. Преди, когато майките нямали достатъчно кърма, хранели бебетата си с оризова вода; сега повечето не можели да си позволят дори това.
Започнали да приемат деца със симптоми, които не били характерни за никоя болест, просто се чувствали неразположени. Изглеждали бледи или леко посинели, кожата им била като хартия, изгубила еластичността си. Понякога коремчетата им били подути, но понякога нямали никакви външни признаци на заболяване.
– Не мога да разбера какво му е. Не мога да го накарам да спре да плаче – оплаквали се на д-р Ким майките на тези деца.
Тя кимала съчувствено, защото познавала това състояние, но не можела да каже нищо. Как да кажеш на майка, че детето ѝ се нуждае от храна, когато няма такава?
Д-р Ким приемала децата в болницата, знаейки, че няма лек за тях. И болницата нямала храна. Докато обикаляла пациентите в педиатричното отделение, децата я следели с поглед. Дори когато била с гръб, усещала как очите им пронизват бялата ѝ престилка, чудейки се дали тя може да облекчи страданията им и постепенно разбирайки, че не може.