– Гледаха ме обвинително. Дори четиригодишните знаеха, че умират и че аз няма да направя нищо, за да им помогна – разказа ми д-р Ким години по-късно. – Единственото, което можех да направя, беше да плача над телата им заедно с техните майки.
Д-р Ким нямала достатъчно опит в професията си, за да може да издигне защитната стена, която да я изолира от страданията около нея. Болката на децата била и нейна болка. Години по-късно, когато я попитах дали помни някои от децата, починали по време на нейна смяна, тя ми отговори остро: "Помня всичките."
С годините болницата започнала да осигурява все по-малко на пациентите си. Когато въглищата свършили, пещта в мазето угаснала и болницата останала без отопление. Когато и течащата вода спряла, никой не можел дори да измие подовете. Даже и през деня в сградата било толкова тъмно, че лекарите трябвало да стоят до прозорците, за да пишат докладите си. Пациентите сами си носели храна, одеяла. Тъй като почти нямало бинтове, разкъсвали чаршафи, за да правят превръзки. Болницата все още можела да произвежда физиологичен разтвор, но нямала бутилки, в които да го слага. Пациентите трябвало да носят свои, които често били празни бутилки от най-популярната бира в Чхонгджин, "Ракуон" или "Рай".
– Ако донесеш една бутилка, получаваш една доза физиологичен разтвор. Ако донесеш две – получаваш две – разказа д-р Ким. – Трудно ми е да го призная, но такава беше реалността.
Накрая болницата се изпразнила. Хората спрели да водят своите болни близки. Защо да си правят труда?
Всъщност смъртта на Ким Ир Сен не променила много живота в страната. Ким Чен Ир бил започнал лека-полека да поема властта през последното десетилетие, преди да почине баща му. Неизбежният срив на икономиката започнал много по-рано поради тежестта на собствената ѝ неефективност. Но Великият вожд на Северна Корея избрал подходящо време да умре. Момент, в който наследството му нямало да бъде опетнено от катастрофалните събития през следващите години. Ако беше живял съвсем малко по-дълго, днес севернокорейците нямаше да могат да се връщат в миналото, спомняйки си с носталгия сравнителното изобилие, в което са живеели по негово време. Смъртта му съвпаднала с последните издихания на неговата комунистическа мечта.
До 1995 г. икономиката на Северна Корея била безжизнена като тялото на мъртвия ѝ лидер. Доходите на глава от населението бележели главоломен спад, от 2 460 щатски долара през 1991 на 719 щатски долара през 1995 г. Приходите от износ на стоки спаднали от 2 милиарда щатски долара до 800 милиона. Сривът на икономиката наподобявал бавно гаснещ човешки живот.
В Чхонгджин огромните заводи по крайбрежието изглеждали като ръждива стена със своите комини, подредени подобно на затворнически решетки. Заводските комини били най-сигурният признак за разрухата. През повечето дни само от няколко от тях излизал по малко пушек, идващ от пещите им. Облачетата дим можели да се преброят – едно, две, най-много три. Било ясно, че сърцето на града започвало да бие все по-бавно. Портите на заводите били увити със зд-раво заключени катинари, освен ако не ги разбиели крадци, които разглобявали машините и вземали части от тях.
Малко на север от промишления район вълните тихичко се плискали по празните кейове на пристанището. Японските и съветските товарни кораби, които преди правели редовни курсове за пренасяне на стоманени листове от фабриките, вече ги нямало. Сега там останали само ръждясващите съдове на севернокорейския риболовен флот. На една скала над пристанището стърчал гигантски надпис "КИМ ЧЕН ИР, СЛЪНЦЕТО НА 21 ВЕК", но дори и той изглеждал сякаш се разпада на фона на заобикалящата го разруха. Червените букви на пропагандните табели по пътя, небоядисвани от години, били придобили мръснорозов цвят.
Чхонгджин, който в миналото бил един от най-замърсените севернокорейски градове, придобил нова красота, мрачна и тиха. През есента и зимата, сухите сезони в Североизточна Азия, небето било ясно и синьо. Острата миризма на сяра от стоманолеярните заводи се вдигнала и хората отново усещали мириса на морето. През лятото по бетонните стени запълзели ружи. Дори боклука го нямало вече. Не че Северна Корея имала много отпадъци – хората никога нямали достатъчно, за да изхвърлят, но със застоя на икономическия живот остатъците от цивилизацията изчезвали. Нямало найлонови торбички или опаковки от бонбони, разнасяни от полъха на вятъра, нито кутийки от безалкохолно, плуващи по водата на пристанището. Ако някой смачкал цигара на земята, някой друг я вдигал и измъквал колкото можел тютюн, който след това да свие във вестник.