Глава 8
АКОРДЕОНЪТ И ЧЕРНАТА ДЪСКА
Заради смъртта на Ким Ир Сен последният изпит по музика на Ми-ран бил отложен и тя се дипломирала чак през есента на 1994 г. Моментът не бил благоприятен за започване на учителска кариера, нито на каквото и да било друго. Ми-ран нямала търпение да се върне при родителите си, защото разпределението на храна в Чхонгджин било изцяло преустановено. Тя поискала назначение близо до дома ѝ и имала късмета да бъде изпратена в детската градина недалеч от мините Сенггирьонг, където някога работел баща ѝ. Мините били издълбани в хълмове с цвета на кафе с мляко, на три километра северно от Кьонгсонг по основния път към Чхонгджин. Родителите на Ми-ран почувствали облекчение, че тя отново е при тях, защото можели да се грижат за прехраната ѝ. В Корея било нормално неомъжени възрастни, особено момичета, да живеят с родителите си. Тя помагала в домакинската работа и правела компания на баща си, който вече почти не ходел на работа. Двете стаи от апартамента им били празни, след като двете ѝ по-големи сестри се омъжили, а брат ѝ отишъл в института за подготовка на учители.
Детската градина се намирала на около четиридесет и пет минути пеш от дома ѝ и изглеждала точно като онази в Чхонгджин, където изкарала практиката си. Представлявала едноетажна бетонна сграда, която за да не изглежда толкова мрачна, била опасана от желязна ограда, изрисувана с ярки слънчогледи, а на арката над входа било изписано "Ние сме щастливи". В двора пред сградата имало запусната детска площадка с няколко люлки с изпочупени дървени седалки, пързалка и катерушка. Класните стаи били стандартни, с еднакви портрети на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, наблюдаващи зорко децата от стената над черната дъска. Ниските двойни чинове представлявали износени дървени дъски върху метална рамка. От едната страна на стаята под прозорците били сгънати рогозките, които се използвали за часовете за сън. От другата страна имало огромна библиотека само с няколко книги в нея, които едва се четели, защото били стари фотокопия, придобили разнообразни нюанси на сивото. Книгите и хартията били рядкост и амбициозните майки трябвало да преписват учебниците, ако искали децата им да учат вкъщи.
Разликата в училищата се виждала и по самите ученици, Децата от селата били очевидно по-бедни от тези в градовете. В детската градина не се носели униформи и те идвали облечени с пъстър асортимент от стари дрехи, събрани от този-онзи, често по няколко ката, защото нямало отопление. Ми-ран била учудена от опърпания вид на децата. Когато им помагала да свалят връхните си дрехи, тя събличала пласт след пласт, докато отдолу се покажело мъничкото телце. Когато хващала ръцете им, бебешките им пръстчета се свивали в юмручета, големи колкото орехчета. Тези пет-шестгодишни деца ѝ изглеждали на не повече от три или четири години. В Чхонгджин учениците ѝ били деца на заводски работници и бюрократи. Тези били деца на миньори. Ми-ран осъзнала, че макар в града да има проблеми с намирането на храна, за миньорите положението било още по-лошо. Преди те получавали допълнителна дажба – 900 грама на ден вместо обичайните 700 за обикновените работници, като възнаграждение за тежкия им физически труд. Но тъй като каолиновите и каменовъглените мини около Сенггирьонг вече били затворени през по-голямата част от годината, дажбите за миньорите били намалени. Ми-ран се чудела дали някои от децата не идват на детска градина само заради безплатния обяд, който им давали в стола – рядка супа от сушени листа и сол, като тази, която правели в института.
Въпреки всичко Ми-ран била ентусиазирана от новата си работа. Да бъдеш учител, член на образованата и уважавана част от обществото, било голяма стъпка за дъщеря на миньор, още повече от семейство, принадлежащо към най-низшите социални прослойки. Сутрин нямала търпение да стане и да облече бялата блуза, която през нощта държала под рогозката си, за да изглежда изгладена.
Учебният ден започвал в 8.00 часа. Ми-ран слагала на лицето си най-веселата си усмивка, за да поздрави децата, докато влизат в класната стая. Веднага щом седнели по местата си, тя вадела акордеон. Всички учители трябвало да могат да свирят на акордеон – това бил последният и изпит, преди да завърши. Често го наричали "народният инструмент", защото бил преносим и можел да се носи по време на парад, до някоя строителна площадка или в ден за тежък доброволен труд на полето – нищо не мотивирало работниците, както въодушевяващия марш, изсвирен на акордеон. В класната стая често пеели "Няма за какво да завиждаме" – нямало дете в Северна Корея, което да не знае тази песничка. Ми-ран я пеела като ученичка и знаела думите наизуст: